Групичка жени в бели униформи стояха събрани около каросерията на един от камионите. Медицински сестри. Те щяха да знаят какво да правят, как да помогнат. Но когато Лус се приближи достатъчно, за да види лицата им, сърцето й се сви. Бяха момичета. Някои от тях едва ли бяха повече от четиринайсетгодишни. Униформите им изглеждаха като маскарадни костюми.
Тя огледа набързо лицата им, търсейки себе си в някоя от тях. Сигурно имаше причина да влезе в този Ад. Но никоя не изглеждаше позната. Трудно й беше да проумее спокойните, ведри изражения на момичетата. У никое от тях не личеше ужасът, за който Лус знаеше, че е изписан ясно на собственото й лице. Може би вече бяха видели достатъчно от войната, за да свикнат с онова, което причинява тя.
– Вода. – От вътрешността на камиона се разнесе глас на по–възрастна жена. – Превръзки. Марля.
Раздаваше медицински консумативи на момичетата, които се натовариха, после се заловиха да стъкмяват импровизиран лазарет отстрани край пътя. Една редица ранени вече бяха преместени зад камиона за лечение. Задаваха се още. Лус се нареди на опашката за бинтове, марля и вода. Беше тъмно и никой не й каза нито дума. Сега усещаше колко стреснати бяха младите медицински сестри. Сигурно ги бяха обучавали да поддържат външно овладяно, спокойно изражение заради войниците, но когато момичето пред Лус посегна да вземе своята дажба от медицински запаси, ръцете му се тресяха.
Около тях войниците се движеха бързо по двойки, носейки ранените, като ги държаха под мишниците и за краката. Някои от пренасяните шепнеха въпроси за битката, питаха колко зле са улучени. Следваха онези, улучени по–сериозно, чиито устни не можеха да оформят въпроси, защото бяха твърде заети да сподавят писъците си и които трябваше да бъдат повдигани, като ги държат за кръста, защото единият или и двата им крака бяха откъснати от сухопътна мина.
– Вода. – Една кана се приземи в ръцете на Лус. – Бинтове. Марля. – Главната сестра тръсна в ръцете й дажбата от медицински запаси механично, готова да продължи към следващото момиче, но след това не го стори. Прикова поглед върху Лус. Очите й се плъзнаха надолу и Лус осъзна, че още е облечена в тежкото вълнено палто от бабата на Лушка в Москва. Което беше добре, защото под палтото бяха джинсите й и ризата с копчета на яката от настоящия й живот.
– Униформа – каза накрая жената със същия монотонен глас, като й подхвърли бяла престилка и сестринска шапчица, каквито носеха останалите момичета.
Лус кимна с признателност, после се сниши зад един камион да се преоблече. Бялата престилка се издуваше, стигаше й до глезените и миришеше силно на белина. Опита се да избърше кръвта на войника от ръцете си с вълненото палто, после го метна зад едно дърво. Но докато закопчае сестринската униформа, навие нагоре ръкавите и завърже колана около кръста си, униформата вече беше изцяло покрита с ръждивочервени ивици.
Грабна бинтовете, марлята и водата и затича обратно отсреща. Гледката пред нея бе ужасяваща. Офицерът не беше излъгал. Имаше поне сто мъже, които се нуждаеха от помощ. Тя погледна бинтовете в ръцете си и се запита какво трябва да прави.
– Сестра! – провикна се един мъж. Вкарваше носилка в задната част на една линейка. – Сестра! Този човек се нуждае от медицинска сестра.
Лус осъзна, че говори на нея.
– О – изрече немощно. – Аз ли? – Надникна в линейката. Вътре беше тясно и тъмно. Пространство, което изглеждаше направено за двама души, сега побираше шестима. Ранените войници бяха положени на носилки, които се прикрепваха с три реда ремъци, от двете страни. За Лус нямаше място, освен на пода.
Някой я изблъскваше настрани: някакъв мъж, който вмъкваше нова носилка върху малкото празно пространство на пода. Положеният върху нея войник бе в безсъзнание, черната му коса беше сплъстена върху лицето.
– Хайде – обърна се войникът към Лус. – Линейката потегля сега.
Когато тя не помръдна, той посочи дървено столче, прикрепено към вътрешната страна на задната врата на линейката с кръстосано въже. Наведе и се направи стреме с ръцете си, за да помогне на Лус да се качи на столчето. Нов снаряд разтърси земята и Лус не можа да сдържи писъка, който се откъсна от устните й.
Хвърли към войника извинителен поглед, пое си дълбоко въздух и скочи горе.
След като тя се настани на миниатюрното столче, той й подаде каната с вода и кутията с марля и превръзки. Понечи да затвори вратата.
– Чакайте – прошепна Лус. – Какво да правя?
Мъжът спря за миг.
– Знаете колко е дълго пътуването до Милано. Превържете раните им и се погрижете да им е удобно. Направете най–доброто, което можете.