Вратата се затръшна с Лус, застанала на нея. Трябваше да се вкопчи в столчето, за да се предпази да не изпадне от линейката и да не се приземи върху войника в краката й. В линейката бе задушаващо горещо. Миришеше ужасно. Единствената светлина идваше от малък фенер, окачен на пирон в ъгъла. Единственият прозорец беше точно зад главата й, от вътрешната страна на вратата. Не знаеше какво е станало е Джовани, момчето с куршума в стомаха. Дали някога щеше да го види отново. Дали той щеше да преживее нощта.
Двигателят заработи. Линейката превключи на скорост и се люшна напред. Войникът на една от горните носилки започна да стене.
След като достигнаха равномерна скорост, Лус чу потропващия звук на нещо течащо. Нещо капеше. Тя се наведе напред на столчето, присвивайки очи в мъждивата светлина на фенера.
Беше кръвта на войника на горното легло, която капеше през платнения ремък върху войника на леглото по средата. Очите на войника по средата бяха отворени. Той гледаше как кръвта пада върху гърдите му, но беше ранен толкова тежко, че не можеше да се отдръпне. Не издаваше нито звук. Не и докато тънката струйка кръв не се превърна в поток.
Лус изхленчи заедно с войника. Понечи да се надигне от столчето си, но нямаше място да застане права, освен ако не притиснеше крака от двете страни на тялото на войника на пода. Внимателно промъкна краката си около гърдите му. Докато линейката се тресеше по неравния черен път, тя сграбчи изопнатия брезент на най–горната койка и притисна пълна шепа марля към най–долния й край. Кръвта се просмука през марлята и напои пръстите й след броени секунди.
– Помощ! – извика тя на шофьора на линейката. Не знаеше дали той изобщо ще я чуе.
– Какво има? – Шофьорът имаше силен местен акцент.
– Този мъж тук отзад – има кръвоизлив. Мисля, че умира.
– Всички умираме, красавице – каза шофьорът. Той сериозно ли флиртуваше с нея сега? Миг по–късно той се обърна, хвърляйки поглед към нея през отвора зад шофьорското място. – Вижте, съжалявам. Но нищо не може да се направи. Трябва да откарам останалите до болницата.
Беше прав. Вече бе твърде късно. Когато Лус отдръпна ръка изпод носилката, кръвта отново рукна силно.
Лус нямаше утешителни думи за момчето на средната койка, чиито очи бяха широко отворени и застинали и чиито устни трескаво шепнеха молитва към Дева Мария. Потокът от кръвта на другото момче капеше отстрани по тялото му, образувайки локва на мястото, където хълбоците му се допираха до ремъка.
На Лус й се искаше да затвори очи и да изчезне. Искаше й се да пресее сенките, хвърляни от фенера, да намери Вестител, който да я отведе някъде другаде. На което и да е друго място.
Например плажа на скалите под кампуса на „Шорлайн“. Където Даниел я беше извел да танцуват върху океана, под звездите. Или девствено изглеждащият вир, в който бе зърнала да се гмуркат двамата, когато бе носила жълтия бански костюм. Беше готова да приеме „Меч и Кръст“ вместо тази линейка, дори най–лошите моменти, като нощта, когато беше отишла да се срещне с Кам в онзи бар. Като онзи път, когато го беше целунала. Би предпочела дори Москва. Това беше по–лошо. Не се беше сблъсквала с нещо подобно никога преди.
Освен...
Разбира се, че беше. Сигурно вече беше преживявала почти същото нещо. Именно затова беше попаднала тук. Някъде в този разкъсван от войни свят беше момичето, което беше умряло, се беше върнало към живота и беше продължило нататък, за да се превърне в нея. Сигурна беше в това. Сигурно беше превързвала рани, беше носила вода и беше потискала позива на повръщане. Това даде на Лус сили да помисли за момичето, което бе преживяло тези неща преди.
Потокът от кръв започна да се превръща в струйка, после закапа съвсем бавно. Момчето отдолу беше припаднало, затова Лус безмълвно наблюдаваше сама в продължение на много време. Докато капенето напълно спря.
После посегна за кърпа и за водата, и започна да мие войника на средната койка. От доста време не се беше къпал. Лус го изми внимателно и смени превръзката около главата му. Когато войникът се свести, тя му даде да отпие няколко глътки вода. Дишането му стана равномерно и той престана да се взира ужасено в койката отгоре. Сякаш се почувства по–удобно.
Всички войници, изглежда, намираха някаква утеха, докато тя се грижеше за тях – дори онзи в средата на пода, който така и не отвори очи. Тя почисти лицето на момчето на най–горната койка, което беше умряло. Не можеше да обясни защо. Искаше той също да бъде по–умиротворен.
Невъзможно беше да определи колко време е минало. Лус знаеше само, че е тъмно и отвратително и гърбът я боли, а гърлото й е пресъхнало и е изтощена – но в по–добро състояние от когото и да е от мъжете около нея.