Беше оставила войника на най–долната носилка отляво за накрая. Той беше уцелен зле във врата и Лус се тревожеше, че ще изгуби още повече кръв, ако се опита да смени превръзката на раната. Тя направи най–доброто, на което беше способна, като седна отстрани до носилката му и почисти с гъба мръсното му лице, отмивайки част от кръвта от русата му коса. Под цялата тази кал той беше красив. Много красив. Но вниманието й се разсейваше заради врата му, който още кървеше през марлята. Всеки път, щом тя дори само го доближеше, войникът надаваше вик от болка.
– Не се тревожи – прошепна тя. – Ще се оправиш.
– Знам. – Шепотът му бе толкова тих и звучеше толкова невероятно тъжно, че Лус не беше сигурна дали го е чула правилно. Дотогава си мислеше, че той е в безсъзнание, но нещо в гласа й сякаш достигна до ума му.
Клепачите му потрепнаха. После очите му бавно се отвориха.
Бяха виолетови.
Каната с вода падна от ръцете й.
Даниел.
Инстинктивният й порив беше да се вмъкне до него и да покрие устните му с целувки, да се престори, че не е толкова тежко ранен, колкото беше в действителност.
При вида й очите на Даниел се разшириха и той понечи да седне в леглото. Но тогава кръвта отново започна да се лее от врата му и целият цвят се отдръпна от лицето му. Лус нямаше избор, освен да го възпре.
– Шшшт. – Притисна раменете му назад към носилката, като се опитваше да го накара да се отпусне.
Той се затърчи под хватката й. С всяко ново движение през превръзката избиваше ново петно ярка кръв.
– Даниел, трябва да престанеш да се бориш – изрече умолително тя. – Моля те, престани да се бориш. Заради мен.
Преплетоха погледи за един дълъг, напрегнат миг – а после линейката рязко спря. Летящата задна врата се отвори. Нахлу зашеметяващ порив на чист въздух. Улиците отвън бяха тихи, по мястото създаваше усещането за голям град, дори посред нощ.
Милано. Там беше казал войникът, че отиват, когато я изпрати в тази линейка. Сигурно бяха в някоя болница в Милано.
Двама мъже във военни униформи дойдоха до вратите и започнаха да измъкват носилките навън с бърза прецизност. За броени минути ранените бяха поставени на колички и откарани. Мъжете избутаха Лус от пътя, за да могат да измъкнат носилката на Даниел. Миглите му отново потрепваха и й се стори, че протяга ръка към нея. Тя гледаше от задната част на линейката, докато той се изгуби от поглед. После започна да трепери.
– Добре ли си? – Едно момиче подаде глава вътре. Беше свежо и хубавичко, с малка червена уста и дълга тъмна коса, прибрана в нисък кок. Сестринската й униформа беше по–спретната, отколкото тази на Лус, и толкова бяла и чиста, че накара Лус да осъзнае колко покрита с кръв и кал беше.
Лус скочи на крака. Почувства се, сякаш я бяха хванали да върши нещо срамно.
– Добре съм – каза тя бързо. – Аз просто...
– Не е нужно да обясняваш – каза момичето. Лицето му помръкна, когато огледа вътрешността на линейката. – Ясно ми е, че е било доста зле.
Лус загледа втренчено как момичето вмъкна тежка кофа с вода в линейката, после се повдигна и се вмъкна вътре. Залови се незабавно за работа, като изтърка окървавените ремъци и избърса с парцал пода, изливайки вълни от обагрена в червено вода от задната врата. Смени изцапаните чаршафи в шкафчето с чисти и добави още газ във фенера. Едва ли беше на повече от тринайсет години.
Лус се изправи да й помогне, но момичето я отпрати с махване на ръка:
– Сядай. Почини си. Току–що те прехвърлиха тук, нали?
Лус колебливо кимна.
– Съвсем сама ли пътува от фронта? – Момичето спря да чисти за миг, а когато погледна Лус, лешниковите му очи преливаха от съчувствие.
Лус понечи да отговори, но устата й беше толкова пресъхнала, че не можеше да говори. Как така й беше отнело толкова време да осъзнае, че гледа себе си?
– Да – успя да прошепне тя. – Бях съвсем сама.
Момичето се усмихна:
– Е, вече не си. Тук в болницата сме много. При нас са всичките най–мили сестри. И най–сладките пациенти. Мисля, че няма да имаш нищо против. – Тя понечи да протегне ръка, но после погледна надолу и видя колко е мръсна. Изкикоти се и отново взе парцала с дълга дръжка. – Аз съм Лучия.
Знам – възпря се да каже Лус. – Аз съм...
Умът й блокира. Опита се да измисли някакво име, каквото и да е име, което би свършило работа.
– Аз съм Дори – Дориа – каза накрая. Почти името на майка й. – Знаеш ли... къде водят войниците, които бяха тук?
– О–хо. Не си вече влюбена в някого от тях, нали? – подразни я Лучия. – Отвеждат новите пациенти в източното крило, за да им мерят температурата и кръвното налягане.