– Източното крило – повтори си полугласно Лус.
– Но е добре да идеш да се срещнеш с госпожица Фиеро в сестринския пункт. Тя се занимава с регистрирането на постъпилите и със съставянето на разписанията... – Лучия се изкикоти отново и сниши глас, накланяйки се към Лус – ...и с доктора, във вторник следобед!
Лус се втренчи в Лучия. Отблизо, миналото й превъплъщение беше толкова истинско, толкова живо, толкова подобно на онзи вид момичета, с които Лус щеше да се сприятели мигновено, ако обстоятелствата бяха поне донякъде нормални. Искаше и се да протегне ръце и да прегърне Лучия, но беше завладяна от неописуем страх. Беше почистила раните на седем полумъртви войници – включително любовта на живота й, – но не беше сигурна как да постъпи, когато ставаше въпрос за Лучия. Момичето изглеждаше прекалено младо да знае която и да е от тайните, които Лус търсеше – за проклятието, за Прокудениците. Лус се опасяваше, че само ще изплаши Лучия, ако започне да говори за прераждания и Рай. Имаше нещо в очите на Лучия, нещо в невинността й – Лус си даваше сметка, че Лучия знае дори още по–малко от нея самата.
Слезе от линейката и се отдръпна.
– Беше ми приятно да се запознаем, Дориа – провикна се Лучия.
Но Лус вече си беше отишла.
* * *
Лус шест пъти сбърка стаята, стресна трима войници и преобърна един шкаф с лекарства, преди да го открие.
Даниел беше в една стая в източното крило с още двама войници. Единият бе мълчалив мъж, чието лице беше цялото в превръзки. Другият хъркаше силно, с не твърде добре скрита бутилка уиски под възглавницата и с два счупени крака, повдигнати с ремък.
Самата стая беше гола и стерилна, но имаше прозорец, от който се откриваше гледка към широк градски булевард с портокалови дръвчета от двете страни.
Застанала над леглото му, гледайки го как спи, Лус можеше да си представи как бе разцъфнала любовта им тук. Можеше да си представи как Лучия влиза да донесе храната на Даниел, как той бавно отваря сърцето си за нея. Как двамата вече са неразделни, когато Даниел се възстанови. И това я накара да изпита ревност, вина и смущение, защото точно в този момент не можеше да каже дали любовта им е била нещо красиво, или това е поредният пример колко е погрешна.
Ако е била толкова млада, когато са се запознали в този живот, сигурно бяха имали продължителна връзка. Сигурно беше успяла да прекара години с него, преди това да се случи. Преди да умре и да се прероди в изцяло друг живот. Сигурно си беше мислила, че ще прекарат заедно цяла вечност – и сигурно дори не беше знаела какво означава вечност.
Но Даниел знаеше. Той винаги знаеше.
Лус се отпусна отстрани на леглото, като внимаваше да не го събуди. Може би той невинаги е бил толкова затворен и недостижим. Току–що го беше видяла в живота им в Москва, да й шепне нещо в критичния момент, преди тя да умре. Може би ако само успееше да поговори с него в този живот, той щеше да се държи с нея различно от онзи Даниел, когото познаваше. Може би нямаше да крие толкова много от нея. Може би щеше да й помогне да разбере. Може би щеше да й каже истината, за разнообразие.
Тогава тя можеше да се върне в настоящето и нямаше да има повече тайни. Това беше всичко, което всъщност искаше: двамата да се обичат открито. И тя да не умира.
Протегна ръка и го докосна по бузата. Обичаше бузата му. Той беше изтощен и ранен, и вероятно с мозъчно сътресение, но бузата му беше топла и гладка, и, най–важното, беше на Даниел. Той беше прекрасен както винаги. В съня лицето му бе толкова спокойно, че Лус можеше с часове да се взира в него от всеки ъгъл, без нито за миг да се отегчи. За нея той бе съвършен. Съвършените му устни си бяха съвсем същите. Когато ги докосна с пръст, бяха толкова меки, че трябваше да се наведе и да го целуне. Той не се раздвижи.
Тя проследи с устни очертанията на челюстта му, зацелува го по онази страна на шията, която не беше натъртена и насинена, и по ключицата. Най–горе на дясното му рамо устните й спряха за миг над малък бял белег.
За всеки друг той щеше да е почти неразличим, но Лус знание, че това беше мястото, от което се разперваха крилете на Даниел. Целуна белега. Толкова тежко беше да го вижда как лежи безпомощен на това болнично легло, когато знаеше на какво е способен. Когато крилете му я обгръщаха, Лус винаги губеше представа за всичко друго. Какво не би дала да ги види да се развяват сега, в безбрежното бяло великолепие, което сякаш отнемаше цялата светлина от стаята! Положи глава на рамото му: белегът беше горещ, когато докосна кожата й.