* * *
Главата й рязко се вдигна. Осъзна, че е задрямала едва когато скърцането от колелата на количката надолу по неравния под в коридора я стресна и я събуди.
Кое време беше? През прозореца върху белите чаршафи на леглата струеше слънчева светлина. Тя извъртя рамо, опитвайки се да разхлаби схващането в мускула си. Даниел още спеше.
Белегът над рамото му изглеждаше по–бял на утринната светлина. Лус искаше да види другата страна, белега, който бе същият като този, но тя беше обвита в марля. Поне раната, изглеждаше, беше престанала да кърви.
Вратата се отвори и Лус подскочи.
Лучия стоеше на прага, понесла в ръце купчина от три покрити подноса.
– О! Ти си тук. – Звучеше изненадана. – В такъв случай, значи вече са закусвали?
Лус се изчерви и поклати глава:
– Аз... ъъ...
– Ах. – Очите на Лучия светнаха. – Познавам това изражение. Ужасно си хлътнала по някого. – Остави подносите със закуската върху една количка и застана до Лус. – Не се тревожи, няма да те издам – стига да одобря. – Тя наклони глава да погледне към Даниел и дълго време се взира съсредоточено в него. Не помръдваше, нито дишаше.
Усещайки как очите на момичето се разтвориха широко, когато видя Даниел за пръв път, Лус не знаеше какво да изпитва. Съчувствие. Завист. Скръб. Чувстваше всичко това.
– Божествен е. – Лучия звучеше така, сякаш бе готова да се разплаче. – Как се казва?
– Името му е Даниел.
– Даниел – повтори по–младото момиче с такъв тон, че думата прозвуча свято, когато се откъсна от устните му. – някой ден ще срещна такъв мъж. Някой ден ще ги подлудявам всичките. Точно както правиш ти, Дориа.
– Какво искаш да кажеш? – попита Лус.
– Онзи, другият войник, през две врати оттук? – Лучия се обърна към Лус, без дори за миг да откъсва очи от Даниел. – Сещаш ли се – Джовани?
Лус поклати глава. Не се сещаше.
– Онзи, когото ще оперират – все пита за теб.
– Джовани. – Момчето, уцелено в стомаха. – Той добре ли е?
– Разбира се. – Лучия се усмихна. – Няма да му кажа, че си имаш приятел. – Тя намигна на Лус и посочи надолу към подносите със закуската. – Ще те оставя ти да ги нахраниш – каза на излизане. – Ще ме потърсиш ли по–късно? Искам да чуя всичко за теб и Даниел. Цялата история, ясно?
– Разбира се – излъга Лус и сърцето й леко се сви.
Отново насаме с Даниел Лус беше нервна. В задния двор на родителите й, след битката с Прокудениците, Даниел й се беше сторил толкова ужасен, когато я видя да прекрачва през Вестителя. Също и в Москва. Кой знае какво щеше да направи този Даниел, когато отвореше очи и разбереше откъде е дошла?
Ако някога отвореше очи.
Тя отново се надвеси над леглото му. Трябваше да отвори очи, нали? Ангелите не умират. Логично, тя мислеше, че е невъзможно, но какво, ако... какво, ако чрез връщането си назад във времето е объркала нещо? Беше гледала филмите от поредицата „Завръщане в бъдещето“ и веднъж в училище издържа тест но квантова физика. С постъпките си тук, вероятно объркваше пространствено–времевото единство. А Стивън Филмор, демонът, който преподаваше хуманитарни науки в „Шорлайн“, беше качал нещо за изменянето на времето.
Тя не знаеше наистина какво означава каквото и да било от това, но определено знаеше, че може да е много лошо. Толкова лошо, че заличи цялото ти съществуване. Или толкова лошо, че да убие гаджето ти ангел.
Именно тогава Лус изпадна в паника. Сграбчвайки раменете на Даниел, тя започна да го разтърсва. Леко, внимателно – все пак, беше преживял война. Но достатъчно, за да му покаже, че има нужда от знак. Точно сега.
– Даниел – прошепна тя. – Даниел?
Ето. Миглите му започнаха да потрепват. Тя издиша шумно. Очите му се отвориха бавно, както миналата нощ. И също като миналата нощ, когато забелязаха момичето пред тях, се ококориха. Устните му се отвориха леко.
– Ти си... стара.
Лус се изчерви.
– Не съм – каза през смях. Никой преди не я беше наричал „стара“.
– Да, стара си. Ти си наистина стара. – Изглеждаше почти разочарован. Разтърка челото си. – Искам да кажа... Откога съм...?
Тогава тя си спомни: Лучия беше с няколко години по–млада. Но Даниел дори още не беше срещнал Лучия. Откъде знаеше на колко години е тя?
– Не се тревожи за това – каза тя. – Трябва да ти кажа нещо, Даниел. Аз... аз не съм тази, за която ме мислиш. Искам да кажа, предполагам, че съм, аз винаги съм, но този път, дойдох от... ъъ...
Лицето на Даниел се разкриви.
– Разбира се. Пристъпила си през Вестител, за да стигнеш дотук.
Тя кимна:
– Трябваше.