Страхливци.
София не се боеше от Съдниците. Тяхното задължение бе да съдят падналите, не праведните. Да изпращат на земята такива ангели като Роланд Спаркс и Ариана Олтър. Стига да не дезертира от Рая, човек беше свободен да се отклони леко. Отчаяните времена на практика умоляваха за това. София бе станала почти кривогледа, докато четеше неубедителните извинения на останалите Старейшини. Но дори да беше искала завръщането на дезертьорите – а случаят не беше такъв, – не можеше да се направи нищо.
София Блис – училищната библиотекарка, която бе служила единствено като секретарка в борда на Зесмелим – сега беше най–висшият служител сред Старейшините. Бяха останали само дванайсет души. И на девет не можеше да се има доверие.
Така че оставаха те трите, които бяха тук днес, с огромните си шапки в пастелни цветове, докато правеха фалшиви залози на хиподрума. И чакаха. Падението им бе толкова дълбоко, че бяха достойни за съжаление.
Едно надбягване свърши. Пращящ от статично електричество високоговорител оповести победителите и курса на залаганията за следващото надбягване. По–заможните хора и пияниците навсякъде около тях нададоха ликуващи възгласи или се смъкнаха по–ниско на местата си.
А едно момиче, около деветнайсетгодишно, с бяло–руса конска опашка, кафяв тренчкот и дебели, тъмни слънчеви очила, се изкачи бавно по алуминиевите стъпала към Старейшините.
София настръхна. Защо ли пък тя беше тук?
Беше почти невъзможно да се определи в коя посока гледаше момичето, а София упорито се стараеше да не се взира. Не че щеше да има значение: момичето нямаше да може да я види. Беше сляпо. Но после...
Прокуденицата кимна веднъж на София. О, да – тези глупаци можеха да видят как пламти душата на човек. Беше мъждиво, но жизнената сила на София сигурно още можеше да се види.
Момичето седна на празния ред пред Старейшините, като се обърна с лице към хиподрума и запрелиства програмата за пет долара, която слепите й очи нямаше да могат да прочетат.
– Здравей. – Гласът на прокуденицата бе монотонен. Тя не се обърна.
– Наистина не знам защо си тук – каза мис София. В Кентъки беше влажен ноемврийски ден, но по челото й беше избил тънък слой пот. – Съвместната ни работа приключи, когато вашите кохорти не успяха да измъкнат момичето. Никакво печално бъбрене от онзи, който нарича себе си Филип, няма да промени мнението ни. – София се наведе напред, по–близо до момичето, и сбърчи нос. – Всички знаят, че на Прокудениците не бива да се има доверие...
– Не сме дошли по дела, свързани с вас – каза прокуденицата, като се взираше право напред. – Вие бяхте просто инструмент, който да ни приближи към Лусинда. Оставаме незаинтересовани от „сътрудничене“ с вас.
– Напоследък никого не го е грижа за вашата организация. – Стъпки по редовете със седалки.
Момчето беше високо и слабо, с бръсната глава и същия тренчкот като на момичето. Слънчевите му очила бяха от онези, евтините и пластмасовите, които се продаваха близо до батериите в дрогерията.
Филип се плъзна на седалката точно до Лирика Крисп. Подобно на момичето–прокуденица, не се обърна с лице към тях, когато заговори.
– Не съм изненадан, че те намирам тук, София. – Той смъкна тъмните очила върху носа си, разкривайки две празни бели очи. – Само разочарован, задето не сметна да ми кажеш, че и ти си поканена.
Лирика ахна при вида на ужасните бели празнини зад очилата му. Дори Вивина изгуби хладнокръвието си и се дръпна назад. София кипеше вътрешно.
Прокуденицата вдигна златиста картичка – същата покана, каквато София беше получила – притисната между пръстите й.
– Получихме това. – Само че тази изглеждаше написана на Брайлово писмо. София посегна към нея, за да се увери, но с едно бързо движение поканата изчезна обратно в тренчкота на момичето.
– Вижте, малки негодници такива. Белязах звездните ви стрели със знака на Старейшините. Работите за мен...
– Поправка – вметна Филип. – Прокудениците не работят за никого, освен за себе си.
София го загледа как леко изпружва шия, преструвайки се, че следи обиколката на един кон по хиподрума. Винаги й се бе струвало зловещо как създават впечатлението, че могат да виждат. Когато всички знаеха, че той ги беше ослепил всичките само с едно мръдване на пръста.