– Бях забравил – прошепна той, обърквайки Лус още повече. – От колко далече? Не. Не ми казвай. – Той я отпрати с махване на ръка, отдръпвайки се назад в леглото си, сякаш тя беше заразна. – Как изобщо е възможно това? В проклятието нямаше пролуки. Не би трябвало да можеш да си тук.
– Пролуки? – попита Лус. – Какви пролуки? Трябва да знам...
– Не мога да ти помогна – каза той и се закашля. – Трябва да научиш сама. Такива са правилата.
– Дориа. – Една жена, която Лус никога не беше виждала, стоеше в рамката на вратата. Беше по–възрастна, руса и строга, с колосана сестринска шапчица, прикрепена с игли така, че стоеше под ъгъл на главата й. Отначало Лус не осъзна, че жената говори на нея. – Ти си Дориа, нали? Току–що прехвърлена тук?
– Да – каза Лус.
– Трябва да си попълниш документите тази сутрин – каза рязко жената. – Не разполагам с нищо от досиетата ти. Но първо ще ми направиш една услуга.
Лус кимна. Ясно й беше, че е загазила, но имаше да се тревожи за по–важни неща от тази жена и нейните книжа.
– Редник Бруно отива на операция – каза сестрата.
– Добре. – Лус се опита да съсредоточи вниманието си върху сестрата, но всичко, което искаше, бе да се върне към разговора си с Даниел. Най–после стигаше до някъде, най–после откриваше ново парче в пъзела на животите си!
– Редник Джовани Бруно? Той помоли да заменят дежурната сестра, която е определена да асистира при операцията му. Казва, че е влюбен в сестрата, която му спасила живота. Неговият ангел? – Жената изгледа строго Лус. – Момичетата ми казват, че това си ти.
– Не – каза Лус. – Не съм...
– Няма значение. Той вярва именно в това. – Сестрата посочи към вратата. – Да вървим.
Лус се надигна от леглото на Даниел. Той беше извърнал поглед от нея, гледаше навън през прозореца. Тя въздъхна.
Операцията не беше толкова ужасна, колкото можеше да бъде. Всичко, което Лус трябваше да прави, беше да държи малката, мека ръка на Джовани и да шепне утешителни думи, да подаде няколко инструмента на доктора и да се опита да не гледа, когато той пъхна ръка в тъмночервения оголен стомах на Джовани и измъкна окървавените късчета шрапнел. Дори и да се чудеше на очевидната й неопитност, лекарят не каза нищо. Тя не беше отсъствала повече от час.
– Трябва да говоря с теб – прошепна тя, макар че той не я погледна в очите. – Връщам се веднага.
* * *
Точно достатъчно дълго, за да се върне при леглото на Даниел и да открие, че е празно.
Лучия сменяше чаршафите. Втурна се към Лус, и Лус си помисли, че ще я прегърне. Вместо това Лучия рухна в краката й.
– Какво стана? – попита Лус. – Къде отиде той?
– Не знам. – Момичето се разплака. – Тръгна си. Просто си тръгна. Не знам къде. – Тя вдигна поглед към Лус, с пълни със сълзи лешникови очи. – Помоли да ти кажа „довиждане“ от негово име.
– Не може да си е отишъл – промълви Лус. Дори не бяха успели да поговорят...
Разбира се, че не бяха. Даниел беше знаел точно какво прави, когато си беше тръгнал. Не искаше да й каже цялата истина. Криеше нещо. Какви бяха правилата, които спомена? И каква пролука?
Лицето на Лучия беше пламнало и зачервено. Говорът й беше накъсан от хълцания.
– Знам, че не бива да плача, но не мога да го обясня... Чувствам се, сякаш някой е умрял.
Лус разпозна чувството. Това беше общото между тях: когато Даниел си тръгнеше, и двете момичета бяха неутешими. Лус сви юмруци, чувствайки се разгневена и унила.
– Не се дръж детински.
Лус примигна, помислила отначало, че момичето говори на нея, но после осъзна, че Лучия хокаше себе си. Лус се изпъна, като отново изправи треперещите си рамене, сякаш се опитваше да възвърне спокойната увереност, която излъчваха сестрите.
– Лучия. – Лус протегна ръце към момичето, посягайки да го прегърне.
Но момичето се отдръпна леко, извръщайки се от Лус, за да погледне празното легло на Даниел.
– Добре съм. – То отново започна да смъква чаршафите. – Единственото, което можем да контролираме, е работата, която вършим. Сестра Фиеро винаги казва така. Останалото е извън контрола ни.
Не. Лучия грешеше, но Лус не виждаше как да я поправи. Лус не разбираше много, но беше наясно с това – нейният живот не трябваше да бъде извън контрола й. Тя можеше да оформи собствената си съдба. По някакъв начин. Още не си беше изяснила всичко, но чувстваше как се приближава някакво решение. Как иначе би се озовала тук, преди всичко? Откъде иначе би знаела сега, че е време да продължи?
В светлината на късната сутрин една сянка се протегна от склада за материали. Имаше вид, сякаш може да й свърши работа, но Лус не беше напълно уверена в уменията си за призоваване. Съсредоточи се за миг върху сянката и зачака да види мястото, където трептеше тя.