Ето. Видя я как се присвива. Преборвайки се с отвращението, което все още изпитваше, Лус я сграбчи.
В отсрещния край на стаята Лучия съсредоточено прибираше и трупаше на купчина чаршафите и усърдно се опитваше да скрие, че още плаче.
Лус работеше бързо: придаде на Вестителя сферична форма, а после го разтегли с пръсти по–бързо от когато и да било преди.
Затаи дъх, намисли си желание и изчезна.
Времето лекува всички рани
Милано, Италия, 25 май 1918 г.
Даниел се чувстваше предпазлив и напрегнат, когато се изтласка от Вестителя.
Нямаше достатъчно опит, за да се ориентира бързо в новото време и новото място, когато не знаеше точно къде се намира или какво би трябвало да направи. И когато знаеше, че поне едно превъплъщение на Лус със сигурност щеше да е наблизо и със сигурност щеше да се нуждае от него.
Стаята беше бяла. Бели чаршафи на леглото пред него, прозорец с бяла рамка в ъгъла, ярка бяла светлина, напираща през стъклото. За миг всичко беше тихо. После в ума му като ромон ма поток нахлуха спомените.
Милано.
Той беше отново в болницата, където тя бе негова болногледачка по време на Първата от световните войни на смъртните. Там, в леглото в ъгъла, лежеше Траверти, съквартирантът му от Салерно, който бе настъпил сухопътна мина на път към столовата. И двата крака на Траверти бяха обгорени и счупени, но той беше толкова обаятелен, че всички сестри тайно му носеха бутилки с уиски. Винаги намираше по някоя шега за Даниел.
А там, от другата страна на стаята, беше Макс Портър, британецът с обгореното лице, който не издаваше нито звук, докато не изпищя и рухна, когато му свалиха превръзката.
Точно сега и двамата стари съквартиранти на Даниел бяха потънали в дълбока следобедна дрямка, предизвикана от морфина.
В средата на стаята беше леглото, където беше лежал той, след като куршумът го уцели във врата близо до фронта на река Пиаве. Беше глупава атака, влезли бяха право в нея. Но Даниел се беше записал на военна служба само защото Лучия беше сестра, така че нещата се подредиха добре. Разтри мястото, където го бяха улучили. Усещаше болката сякаш се беше случило вчера.
Ако Даниел беше останал достатъчно дълго да позволи на раната да зарасне, лекарите щяха да са удивени от липсата на белег. Днес вратът му беше гладък и безупречно изглеждащ, сякаш никога не го бяха прострелвали.
През годините Даниел беше пребиван, удрян, хвърлян през балкони, прострелван във врата, в стомаха и в крака, измъчван върху горещи въглени и влачен през улиците на десетки градове. Но при внимателен оглед на всеки сантиметър от кожата му щяха да се видят само два малки белега: две тънки бели черти над раменните му лопатки, там, откъдето се разперваха крилете му.
Всички паднали ангели получаваха тези белези, когато възприемеха човешката си същност. В известен смисъл, белезите бяха всичко, което някой от тях можеше да покаже, за да удостовери самоличността си.
Повечето от останалите се наслаждаваха, че са неуязвими за белези. Е, с изключение на Ариана, но белегът на врата й беше друга история. Кам и дори Роланд, обаче, бяха готови да се впуснат в най–ужасни битки с, кажи–речи, всеки на земята. Разбира се, никога не губеха от смъртни, но изглежда им харесваше да понесат някое и друго сътресение по пътя. Знаеха, че след ден–два щяха пак да изглеждат безупречно.
За Даниел съществуванието без белези беше просто поредният признак, който показваше, че съдбата му не е в неговите ръце. Нищо, което правеше, не оставяше и най–малка следа.
бремето на собствената му безполезност бе смазващо – особено когато ставаше дума за Лус.
И той внезапно си спомни как я беше видял тук, някога, през 1918. И си спомни как избяга от болницата.
Това бе нещото, което можеше да остави белег върху Даниел – върху душата му.
Беше се объркал, когато я видя там тогава, точно както бе объркан и сега. В онзи момент беше помислил, че не е възможно простосмъртната Лусинда да е в състояние да прави това – да тича безразсъдно през времето, посещавайки предишните си превъплъщения. Нямаше начин изобщо да е жива. Сега, разбира се, Даниел знаеше, че нещо се беше променило с живота на Лусинда Прайс, но какво беше то? Започваше с нейната липса на обвързаност с Небесата, но имаше още...
Защо не можеше да го проумее? Той знаеше правилата и границите на проклятието по–добре от всичко останало, следователно как можеше отговорът да му убягва...