Лус. Сигурно тя самата бе направила промяната в собственото си минало. Осъзнаването накара сърцето му да затупти нервно. Сигурно се беше случило точно по време на това нейно бягство през Вестителите. Разбира се, сигурно беше изменила нещо, за да направи възможно всичко това. Но кога? Къде? Как? Даниел не можеше да попречи на това.
Трябваше да я намери, точно както винаги бе обещавал, че ще го стори. Но трябваше също и да се увери, че тя ще успее да направи каквото трябваше, да извърши нужната промяна в миналото си, за да може Лусинда Прайс – неговата Лусинда – да се появи.
Може би ако успееше да я настигне, можеше да помогне. Можеше да я насочи към момента, когато тя променяше правилата на играта за всички тях. Беше я изпуснал на косъм в Москва, но щеше да я намери в този живот. Просто трябваше да разбере защо се е озовала тук. Винаги имаше причина, нещо, което се съдържаше вътре, в дълбоките селения на паметта й...
О.
Крилете му пламнаха и той се почувства засрамен. Този живот в Италия беше завършил с мрачна и ужасна смърт за нея.
Една от най–ужасните. Той никога нямаше да спре да се обвинява за ужасния начин, по който тя беше напуснала този живот.
Но това беше години след мястото, на което стоеше Даниел днес. Това беше болницата, в която се бяха срещнали за пръв път, когато Лучия беше толкова млада и прекрасна, едновременно невинна и дръзка. Тук тя го беше обикнала мигновено и напълно. Макар да беше прекалено млада, за да й покаже Даниел, че отвръща на любовта й, той никога не бе обезкуражавал привързаността й. Тя имаше навика да пъха ръка в неговата, когато се разхождаха бавно под портокаловите дръвчета на Пиаца делла Република, но когато стиснеше ръката й, тя се изчервяваше. Това винаги го разсмиваше – как тя можеше да бъде толкова дръзка, а после изведнъж да стане свенлива. Често му казваше, че иска да се омъжи за него някой ден.
– Ти се върна!
Даниел рязко се извърна. Не беше чул вратата зад гърба му да се отваря. Лучия подскочи, когато го видя. Беше грейнала в усмивка, която разкриваше редица от съвършени дребни бели зъби. Красотата й го оставяше без дъх.
Какво искаше да каже тя с това, че се е върнал? А, това беше онзи момент, когато се беше скрил от Лус, изплашен да не я убие случайно. Не му беше позволено да й разкрива нищо; тя трябваше сама да открие подробностите. Дори само ако й намекнеше най–общо, тя щеше просто да се възпламени. Ако беше останал, тя може би щеше да го разпитва безпощадно и навярно да изтръгне истината от него... Не смееше.
Затова по–раншното му превъплъщение беше избягало. Сега сигурно вече беше в Болоня.
– Добре ли се чувстваш? – попита Лучия, като тръгна към него. – Наистина е по–добре да си легнеш отново. Вратът ти – тя посегна да докосне мястото, където беше прострелян преди повече от деветдесет години. Очите й се разшириха и тя отдръпна ръка. Поклати глава: – Мислех си... бих могла да се закълна...
Започна да си вее на лицето с купчината папки, които държеше. Даниел взе ръката й и я заведе да седне на крайчеца на леглото.
– Моля ти – каза той, – можеш ли да ми кажеш, имаше ли тук едно момиче...
Момиче точно като теб.
– Дориа? – попита Лус. – Твоята... приятелка? С хубава къса коса, и с онези странни обувки?
– Да. – Даниел издиша шумно. – Можеш ли да ми покажеш къде е тя? Много е спешно.
Лучия поклати глава. Не можеше да спре да се взира във врата му.
– Откога съм тук? – попита той.
– Пристигна едва снощи – каза тя. – Не си ли спомняш?
– Умът ми е замъглен – излъга Даниел. – Сигурно са ме ударили по главата.
– Беше много тежко ранен. – Тя кимна. – Сестра Фиеро не мислеше, че ще изкараш до сутринта, когато дойдат лекарите.
– Не. – Той си спомни. – Не мислеше.
– Но после ти оцеля и всички толкова се зарадвахме. Мисля, че Дориа остана при теб цяла нощ. Спомняш ли си това?
– Защо би го направила? – попита Даниел остро, стряскайки Лучия.
Но, разбира се, Лус беше останала с него. Даниел би направил същото.
До него Лучия подсмръкна. Беше я разстроил, а всъщност трябваше да е ядосан на себе си. Обви ръка около рамото й, чувствайки се почти замаян. Колко лесно беше да се влюби във всеки миг от съществуването й! Той се облегна назад, за да фокусира погледа си.
– Знаеш ли къде е тя сега?
– Замина. – Лучия нервно задъвка устна. – След като ти си тръгна, тя се разстрои и тръгна нанякъде. Но не знам къде.
Значи бе избягала отново. Какъв глупак беше Даниел да се тътри едва–едва през времето, когато Лус препускаше. Трябваше обаче да я настигне; може би можеше да й помогне да се насочи към онзи момент, в който да промени всичко. След това никога нямаше да се отдели от нея, никога нямаше да позволи нещо да я нарани, само да бъде с нея и да я обича винаги.