Скочи от леглото. Беше на вратата, когато ръката на младото момиче го дръпна обратно.
– Къде отиваш?
– Трябва да тръгвам.
– След нея?
– Да.
– Но трябва да останеш още малко. – Дланта и, пъхната в неговата, бе влажна. – Всички доктори казаха, че се нуждаеш от почивка – каза тя меко. – Не знам какво ме е прихванало. Просто няма да го понеса, ако си отидеш.
Даниел се почувства ужасно. Притисна малката й ръка към сърцето си.
– Пак ще се срещнем.
– Не. – Тя поклати глава. – Баща ми каза същото, и брат ми, а после заминаха на война и загинаха. Никой не ми остана. Моля те, не си тръгвай.
Беше му непоносимо да го стори. Но ако искаше някога да я намери отново, да си тръгне сега беше единственият му шанс.
– Когато войната свърши, ние с теб ще се срещнем отново. Едно лято ще отидеш във Флоренция и когато си готова, ще ме намериш в градините „Боболи“...
– Какво ще направя?
– Точно зад двореца „Пити“, в края на Уличката на паяка, където цъфтят хортензиите. Потърси ме.
– Сигурно имаш треска. Това е лудост!
Той кимна. Знаеше, че е така. Ненавиждаше факта, че няма алтернатива на варианта да насочи това красиво, мило момиче по такъв ужасен път. Тогава тя трябваше да отиде в градините, точно както Даниел трябваше да тръгне след Лусинда сега.
– Ще бъда там и ще те чакам. Бъди уверена в това.
Когато я целуна по челото, раменете й се затресоха от тихи ридания. Противно на всякакъв инстинкт, Даниел се отдръпна, стрелвайки се да намери Вестител, който да го върне обратно.
Да се отклониш от правия път
Хелстън, Днглия, 18 юни 1854 г.
Лус се хвърли като стрела във Вестителя, подобно на кола, излизаща от контрол с бясна скорост.
Мяташе се и се блъскаше в сенчестите му стени, чувствайки се така, сякаш я бяха запратили в шахта за боклук. Не знаеше къде отива или какво ще намери, щом пристигне, знаеше единствено, че този Вестител й се струваше по–тесен и по–неподатлив от последния и че беше изпълнен с влажен, шибащ вятър, който я тласкаше все по–надълбоко в тъмния тунел.
Гърлото й бе пресъхнало, а тялото й беше изтощено от безсънието в болницата. С всяко обръщане се чувстваше все пообъркана и несигурна.
Какво правеше в този Вестител?
Затвори очи и се опита да изпълни ума си с мисли за Даниел: силната прегръдка на ръцете му, изгарящата сила на погледа му, начинът, по който се променяше цялото му лице, когато тя влезеше в някоя стая. Меката утеха от това, да бъде обвита в крилете му, рееща се високо, докато светът и неговите тревоги бяха далече.
Каква глупачка беше да избяга! В онази нощ в задния й двор пристъпването в онзи Вестител й се беше струвало правилната постъпка – единствената възможна постъпка. Но защо? Защо го беше направила? Що за глупава представа беше накарала това да изглежда като хитър ход? А сега беше далече от Даниел, от всички, на които държеше, изобщо от всякакви хора. И всичко беше по нейна вина.
– Ти си идиот! – изкрещя тя в тъмнината.
– Хей, хайде сега – обади се един глас. Беше дрезгав и рязък и изглежда прозвуча отнякъде точно до нея. – Няма нужда да обиждаш!
Лус се вцепени. Не беше възможно в пълната тъмнина на нейния Вестител да има някой. Нали? Сигурно й се причуваше. Тя се устреми напред, по–бързо.
– Забави малко, става ли?
Дъхът й секна. Който и да беше това, не звучеше неясно или далечно, сякаш някой говореше през сянката. Не, имаше някой вътре. С нея.
– Хей? – обади се тя, като преглътна с усилие.
Никакъв отговор.
Плющящият вятър във Вестителя се усили, свистейки в ушите й. Тя се запрепъва напред в тъмнината, все по–изплашена и по–изплашена, докато най–после шумът на вятъра, който вееше покрай нея, замря и бе заменен от нов звук – шум като от пукот на статично електричество. Нещо като вълни, разбиващи се в далечината.
Не, звукът беше прекалено равномерен, за да идва от вълни – помисли си Лус. Водопад.
– Казах да забавиш.
Лус трепна. Гласът се бе върнал. На сантиметри от ухото й – и се движеше в едно и също темпо с нея, докато тя тичаше. Този път звучеше раздразнено.
– Няма да научиш нищо, ако продължаваш да фучиш така наоколо.
– Кой си ти? Какво искаш? – извика тя. – Ууф!
Бузата й се сблъска с нещо студено и твърдо. Шум на водопад изпълни ушите й, достатъчно наблизо, че да почувства как хладни капки от него опръскаха кожата й.
– Къде се намирам?