– Намираш се тук. Намираш се... на Пауза. Да си чувала никога, че може да спреш, за да помиришеш божурите?
– Имаш предвид розите. – Лус започна да опипва в тъмнината, вдишвайки силен минерален мирис, който не беше неприятен или непознат, просто объркващ. После осъзна, че дори още не беше излязла от Вестителя и не бе пристъпила обратно насред някой живот, което можеше да означава единствено...
Все още беше вътре.
Беше много тъмно, но очите й започнаха да се приспособяват. Вестителят беше приел формата на нещо като малка пещера. Зад Лус имаше стена, направена от същия хладен камък като пода, с изрязана в нея вдлъбнатина, в която на тънка струйка течеше вода. Водопадът, който чуваше, беше някъде отгоре.
А под нея? Десетина стъпки каменна издатина – и после нищо. Отвъд издатината имаше черен мрак.
– Нямах представа, че човек може да прави това – прошепна полугласно Лус.
– Какво? – попита дрезгавият глас.
– Да спре във Вестител – каза тя. Не говореше на него и все още не можеше да го види, а фактът, че се бе озовала заклещена на това място, където и да беше, с този – който и да бе той, ами, това определено беше повод за тревога. Но все пак не можеше да не се удиви на обкръжението си. – Не знаех, че съществува такова място. Междинна станция.
Влажно сумтене.
– Може да се напълни цяла книга с всички неща, които не знаеш, момиче. Всъщност, мисля, че някой може вече да я е написал. Но това не е от значение в случая. – Силна разтърсваща кашлица. – И наистина имах предвид божури, между другото.
– Кой си ти? – Лус се надигна до седнало положение и се облегна на стената. Надяваше се, че онзи, на когото принадлежеше гласът, не може да види, че краката й треперят.
– Кой? Аз ли? – попита той. – Аз съм си... просто аз. Доста се навъртам тук.
– Добре... И какво правиш?
– О, нали знаеш, мотая се. – Той прочисти гърло, и звукът беше сякаш някой си прави гаргара с камъни. – Тук ми харесва. Приятно и спокойно. Някои от тези Вестители могат да бъдат такива шумни и нахални смотаняци. Но не и твоите, Лус. Поне не още, във всеки случай.
– Объркана съм. – Не само объркана: Лус се страхуваше. Редно ли беше изобщо да говори с този непознат? Откъде й знаеше името?
– През повечето време аз съм просто обикновен случаен наблюдател, но понякога се ослушвам за пътешественици. – Гласът му се приближи, при което Лус потрепери. – Като теб. Виждаш ли, от доста време се навъртам тук и понякога пътешествениците имат нужда от мъничък съвет. Беше ли вече горе при водопада? Много живописно. Невероятен водопад.
Лус поклати глава:
– Но ти каза... че този Вестител е мои! Послание от моето минало. Тогава защо ти ще си...
– Добре! Съж–жалявааам! – Гласът се усили и се изпълни с възмущение. – Но ще позволиш ли само да повдигна един въпрос: ако каналите, които водят към твоето минало, са толкова ценни, защо би оставила Вестителите си широко разтворени, та цял свят да наскача вътре? Хмм? Защо просто не ги заключи?
– Аз не, ъм... – Лус нямаше представа, че е оставила нещо широко отворено. И никаква представа, че Вестителите изобщо може да се заключват.
Чу леко тупване, сякаш някой хвърля дрехи или обувки в куфар, но все още не виждаше нищо.
Виждам, че се застоях повече, отколкото съм желан. Няма ни ти губя времето. – Изведнъж гласът прозвуча задавено. А после – по–меко, отдалече: – Сбогом.
Гласът изчезна в тъмнината. Във Вестителя отново беше почти тихо. Чуваше се само лекият шум от водопада горе. Само отчаяното биене на сърцето на Лус.
Само за миг тя не беше сама. С присъствието на този глас се беше чувствала нервна, разтревожена, напрегната... но не беше сама.
– Чакай! – извика тя, като се изправи тромаво на крака.
– Да? – Гласът отново беше точно до нея.
– Не исках да те гоня – каза тя. По някаква причина не беше готова гласът просто да изчезне. Имаше нещо в него. Той я познаваше. Беше я повикал по име. – Просто исках да узная кой си.
– О, по дяволите – каза той, малко замаян. – Можеш да ми казваш... Бил.
– Бил – повтори тя, присвивайки очи, за да види нещо повече от стените на мъждиво осветената пещера наоколо. – Ти невидим ли си?
– Понякога. Невинаги. Със сигурност не се налага да бъда. Защо? Би ли предпочела да ме виждаш?
– Това може да направи нещата по–малко странни.
– Не зависи ли как изглеждам?
– Ами... – подхвана Лус.
– И така – гласът му звучеше, сякаш се усмихва, – като какво искаш да изглеждам?
– Не знам. – Лус пристъпи от крак на крак. Лявата й страна беше влажна от пръските на водопада. – Наистина ли зависи от мен? Как изглеждаш, когато си просто ти?