– Имам голям обхват от образи. Вероятно би искала да започна с нещо миловидно и привлекателно. Прав ли съм?
– Предполагам...
– Добре – промърмори гласът. – Хъмхъмхъм хъмхъмхъм хмммм.
– Какво правиш? – попита Лус.
– Нагласявам си лицето.
Блесна светлина. Разнесе се взрив, който можеше да запрати Лус назад, ако стената не беше точно зад нея. Блясъкът се уталожи до малко кълбо хладна бяла светлина. На нейното проблясване тя видя под краката си грубата обширна повърхност на сив каменен под. Зад нея се простираше каменна стена, по чиято фасада се стичаха тънки струйки вода. И още нещо.
На пода пред нея стоеше дребен гаргойл.
– Та–дам! – пропя той.
Беше висок трийсетина сантиметра, ниско прегърбен, със скръстени ръце и с лакти, подпрени на коленете. Кожата му беше с цвят на камък, но когато й помаха, тя видя, че е достатъчно гъвкав, за да е направен от плът и мускули. Някои неща у него го правеха да прилича на онези статуи, които може да се видят по покривите на католическите църкви. Например фактът, че ноктите на ръцете и краката му бяха дълги и заострени, като малки нокти на хищно животно. Ушите му също бяха заострени – и пробити, с малки каменни халки в тях. Имаше два малки израстъка, подобни на рога, стърчащи от месесто и набръчкано чело. Големите му устни бяха присвити в гримаса, която му придаваше вид на много старо бебе.
– Значи ти си Бил?
– Точно така – каза той. – Аз съм Бил.
Бил беше странно изглеждащо създание, но със сигурност не и някой, от когото да се страхуваш. Лус го обиколи в кръг и забеляза ръбестите прешлени, които изпъкваха от гръбнака му. И чифта малки сиви криле, прибрани зад гърба му, така че двете връхчета бяха усукани заедно.
– Какво мислиш? – попита той.
– Страхотно – каза тя с равен тон. Един поглед към който и да било друг чифт криле – дори на Бил – я изпълни с такава тъга по Даниел, че стомахът я заболя.
Бил се изправи: странно беше да види направените от камък ръце и крака да се движат, сякаш имаха мускули.
– Ако не ти харесва как изглеждам, мога да се справя по–добре – каза той, изчезвайки в нов проблясък на светлина. – Почакай.
Проблясване.
Даниел стоеше пред нея, обгърнат в блестяща аура от виолетова светлина. Разперените му криле бяха бляскави и огромни, призоваващи я да пристъпи в прегръдката им. Той протегна ръка и тя си пое дъх през зъби. Знаеше, че има нещо странно в присъствието му, че тя тъкмо правеше нещо друго – само че не можеше да си спомни какво или с кого. Усещаше ума си замъглен, паметта си – неясна. Но нищо от това нямаше значение. Даниел беше тук. Идваше й да заплаче от щастие. Пристъпи към него и сложи ръка в неговата.
– Ето така – каза той меко. – Ето, тази реакция очаквах.
– Какво? – прошепна Лус, объркана. Нещо се надигаше на преден план в ума й, подсказваше й да се отдръпне. Но очите на Даниел обезсилваха това колебание и тя почувства как се остави да я притеглят, забравяйки всичко, освен вкуса на устните му.
– Целуни ме. – Гласът му беше дрезгаво грачене. Гласът на Бил.
Лус изпищя и отскочи назад. Стори й се, че умът й е рязко изтръгнат от дълбок сън. Какво се бе случило? Как й се беше торило, че е видяла Даниел в...
Бил. Той я бе изиграл. Тя рязко отдръпна ръка от неговата, или може би той пусна нейната по време на проблясването, когато се преобрази в голяма, покрита с брадавици крастава жаба. Изквака два пъти, после подскочи до водата, която капеше по стената на пещерата. Езикът му се изстреля в потока.
Лус дишаше с усилие и се опитваше да не показва колко съкрушена се чувства.
– Престани – каза остро. – Просто се превърни отново в гаргойл. Моля те.
– Както желаеш.
Проблясване.
Бил отново се появи, ниско прегърбен, с ръце, скръстени върху коленете. Неподвижен като камък.
– Мислех си, че ще се осъзнаеш – каза той.
Лус извърна очи, смутена, че със закачките си я бе предизвикал да избухне, ядосана, че това явно му беше доставило удоволствие.
– Сега, след като уредихме напълно този въпрос – каза той, като дотича и застана на място, откъдето тя можеше да го вижда отново, – какво би искала да научиш най–напред?
– От теб ли? Нищо. Дори нямам представа какво правиш тук.
– Разстроих те – каза Бил, като щракна с каменните си пръсти. – Съжалявам. Просто се опитвах да разбера какви са вкусовете ти. Нали се сещаш – неща, които харесваш: Даниел Григори и миловидни малки гаргойли. – Той броеше на пръсти. – Неща, които не харесваш: жаби. Мисля, че сега разбрах. Вече никакви такива странни шеги от моя страна. – Той разпери криле и подхвръкна нагоре, за да се настани на рамото й. Беше тежък. – Просто триковете на професията – прошепна той.