– Не ми трябват никакви трикове.
– Хайде сега. Та ти дори не знаеш как да заключиш Вестител, за да не пускаш вътре лошите типове. Не искаш ли да узнаеш поне това?
Лус го погледна и повдигна вежда:
– Защо ти е да ми помагаш?
– Не си първата, която подскача из миналото, знаеш, а всеки има нужда от водач. Ти си късметлийка – случайно попадна на мен. Можеше да заседнеш някъде с Вергилий...
– Вергилий ли? – попита Лус, в чиято памет възкръсна бърз спомен от часовете по английски във втори курс. – Имаш предвид онзи, който водел Данте през деветте кръга на Ада?
– Същият. Толкова е надут и педантичен, че направо да заспиш от скука. Както и да е, ние с теб няма да се отправяме на експедиция из Ада тъкмо сега – обясни той, свивайки рамене. – Туристическият сезон е.
Мислите на Лус се върнаха към мига, когато бе видяла Лушка да избухва в пламъци в Москва, към силната болка, която беше почувствала, когато Лучия й беше казала, че Даниел е изчезнал от болницата в Милано.
– Понякога ме се струва, че това е Адът – каза тя.
– Това е само защото мина толкова време, докато се запознаем. – Бил протегна малката си каменна ръка към нейната.
Лус се колебаеше.
– В такъв случай, хм, ти на коя страна си?
Бил подсвирна:
– Никой ли не ти е казал, че положението е по–сложно? Че границите между „добро“ и „зло“ са размътени от хилядолетия ма свободна воля?
– Знам всичко това, но...
– Виж, ако това те кара да се чувстваш по–добре... чувала ли си някога за Съдниците?
Лус поклати глава.
– Нещо като наблюдатели вътре във Вестителите, които се грижат пътниците да стигнат закъдето са тръгнали. Членовете ма борда на Съдниците са безпристрастни, така че няма такова нещо като вземане на страната на Рая или на Ада. Ясно?
– Ясно. – Лус кимна. – Значи ти си в борда на Съдниците?
Бил примигна.
– Е, вече почти стигнахме, така че...
– Почти стигнахме къде?
– До следващия живот, към който пътуваш, онзи, който е хвърлил сянката, в която се намираме.
Лус прокара ръка през водата, която се стичаше по стената.
– Тази сянка – този Вестител – е различна.
– Ако е различна, то е само защото ти искаш да бъде. Ако искаш пещера от типа „спирка за почивка“ във вътрешността ма някой Вестител, тя се появява за теб.
– Не съм искала спирка за почивка.
– Не, но се нуждаеше от такава. Вестителите могат да предусетят това. Освен това аз бях тук да помагам и я исках от твое име. – Малкият гаргойл сви рамене и Лус чу звук, сякаш два каменни блока се удариха един в друг. – Вътрешността на някой Вестител не е какво да е място. Тя е небитие, несъществуващо място, тъмното ехо, отекващо от нещо в миналото. Всеки Вестител е различен, адаптиращ се към нуждите на пътешествениците, докато те са вътре.
Имаше нещо безумно в представата, че това ехо от миналото на Лус знае по–добре от нея какво иска или от какво има нужда тя.
– В такъв случай, колко време остават хората вътре? – попита тя. – Дни? Седмици?
– Там не съществува време. Не и по начина, по който си мислиш. Във вътрешността на Вестителите реалното време изобщо не тече. Но въпреки това не ти трябва да се мотаеш тук твърде дълго. Може да забравиш къде отиваш, да се изгубиш завинаги. Да станеш блуждаещо създание. А това е гадна работа. Помни – това са портали, не крайни цели на пътуването.
Лус облегна глава на влажната каменна стена. Не знаеше как да възприема Бил.
– Значи това ти е работата. Да служиш като гид на, ъъъ, пътешественици като мен?
– Разбира се, точно. – Бил щракна с пръсти и при триенето се появи искра. – Съвсем точно си схванала.
– Как един гаргойл като теб се е сдобил с тази работа?
– Извинявай, аз се гордея с работата си.
– Искам да кажа, кой те нае?
Бил се замисли за миг, мраморните му очи се въртяха напред–назад в орбитите си.
– Приеми го като доброволна работа. Просто ме бива в пътуванията чрез Вестители, това е всичко. Няма причина да не разпростра опитността си. – Обърна се към нея, обгърнал с длан каменната си брадичка. – Всъщност, в кое време отиваме?
– В кое време...! – Лус се втренчи объркано в него.
– Нямаш представа, нали? – Той се плесна по челото. – Искаш да ми кажеш, че си изплувала от настоящето без никакви основни познания за прекрачването през Вестители? Че за теб е пълна мистерия как се озоваваш във времето, в което попадни накрая?
– Как се предполагаше да науча? – попита Лус. – Никой не ми каза нищо!