Бил се смъкна с пърхане от рамото й и закрачи по издатината.
– Права си, права си. Просто ще се върнем към основните неща. – Той спря пред Лус, сложил мъничките си ръце на месестите си хълбоци. – Така. Ето сега. Какво искаш?
– Искам... да бъда с Даниел – каза тя бавно. Имаше още, но по беше сигурна как да го обясни.
– Хъм! – Бил доби още по–несигурно изражение, отколкото изветите вежди, каменните устни и кривият нос му придаваха в естественото му състояние. – Пролуката в аргумента ти, госпожице адвокат, е че Даниел вече беше точно до теб, когато ти изскочи от собственото си време. Нали?
Лус се плъзна надолу по стената и седна, чувствайки нов силен прилив на съжаление.
– Трябваше да си тръгна. Той не искаше да ми каже нищо за нашето минало, затова трябваше да се заема и да открия сама.
Очакваше Бил да спори още с нея, но той просто каза:
– Значи искаш да ми кажеш, че си се отправила на поход за търсене.
Лус почувства как по устните й премина слаба усмивка. Поход за търсене. Харесваше й как звучи.
– Значи все пак искаш нещо. Виждаш ли? – Бил плесна с ръце. – Добре, първото, което трябва да знаеш, е, че Вестителите биват призовавани при теб въз основа на това, какво става тук вътре. – Той се потупа по гърдите с каменния си юмрук.
Те са нещо като малки акули, привличани от най–съкровените ти желания.
– Правилно. – Лус си спомни сенките в „Шорлайн“ – как сякаш точно онези Вестители бяха избрали нея, а не обратното.
– Така че когато пристъпиш, Вестителите, които сякаш потрепват пред теб, умолявайки те да ги вдигнеш... сещаш ли се? Тези Вестители те насочват към мястото, където душата ти копнее да бъде.
– Значи момичето, което видях в Москва и в Милано – и всичките други животи, в които надзърнах, преди да знам как да пристъпвам през Вестителите... аз съм искала да ги посетя?
– Именно – каза Бил. – Просто не си го знаела. Вестителите са го знаели заради теб. Ще станеш по–добра и в това. Скоро би трябвало да започнеш да чувстваш как споделяш тяхното знание. Колкото и странно да е може би усещането, те са част от теб.
Всяка една от тези студени, тъмни сенки – част от нея? Изведнъж, неочаквано, това й се стори логично То обясняваше как дори още от началото, дори когато това я плашеше, Лус не успяваше да се сдържи да не пристъпи през тях. Дори когато Роланд я предупреди, че са опасни. Дори когато Даниел я гледаше със зяпнала уста, сякаш беше извършила някакво ужасно престъпление. Вестителите винаги й създаваха чувството за отваряща се врата. Възможно ли беше наистина да са това?
Миналото й, някога толкова непознаваемо, сега беше там, навън, и всичко, което тя трябваше да направи, бе да пристъпи в правилните врати? Можеше да види коя е била, какво е привлякло Даниел към нея, защо любовта им е била прокълната, как се бе усилвала и променяла с течение на времето. И, най–важното, какви можеха да бъдат в бъдеще.
– Вече доста сме напреднали по пътя си нанякъде – каза Бил, – но сега, когато знаеш на какво сте способни ти и твоите Вестители, следващия път, когато тръгнеш да прекрачваш през времето, трябва да помислиш какво искаш. И не мисли за място или време, мисли за търсенето като цяло.
– Добре. – Лус се опитваше да подреди обърканите емоции в душата си в думи, които да прозвучат донякъде смислено, изречени на глас.
– Защо не пробваш сега? – предложи Бил. – Просто за упражнение. Това може да ни предупреди в какво ни предстои да влезем. Помисли си към какво се стремиш.
– Разбиране – каза тя бавно.
– Добре – каза Бил. – Какво друго?
Нервна енергия циркулираше из тялото й, сякаш беше на косъм от нещо важно.
– Искам да открия защо Даниел и аз сме били прокълнати. И искам да разваля това проклятие. Искам да попреча любовта да ме убива, за да можем най–накрая да бъдем заедно – наистина.
– Чакай, чакай, чакай. – Бил започна да размахва ръце като човек, заседнал отстрани край тъмен път. – Хайде да не стигаме до безумия. Проклятието, срещу което си изправена, е много отдавнашно. Ситуацията с теб и Даниел е като... не знам, не можеш просто да щракнеш с хубавите си пръстчета, да развалиш проклятието и да излезеш от положението. Трябва да започнеш от дребните неща.
– Ясно – каза Лус. – Добре. Тогава би трябвало да започна, като опозная едно от миналите си превъплъщения. Да се приближа и да видя как се развиват отношенията й с Даниел. Да разбера дали тя чувства същите неща, които чувствам аз.
Бил кимаше, по пълните му устни се разпростираше леко налудничава усмивка. Отведе я до ръба на издатината.
– Мисля, че си готова. Да вървим.
Да вървим? Гаргойлът идваше с нея? Излизаше от Вестителя и влизаше в друго минало? Да, на Лус би й дошла добре малко компания, но едва познаваше този тип.