– Питаш се защо би трябвало да ми се доверяваш, нали? – попита Бил.
– Не, аз...
– Ясно – каза той, като кръжеше във въздуха пред нея. – Аз съм неприятен тип, когото постепенно започваш да харесваш. Особено в сравнение с компанията, в която си свикнала да се движиш. Определено не съм ангел. – Той изсумтя. – Но мога да помогна да направиш това пътуване такова, че да си заслужава времето и усилията. Можем да сключим сделка, ако искаш. Когато ти втръсне от мен – просто кажи. И си хващам пътя. – Той протегна ръката си с дълги нокти.
Лус потръпна. Ръката на Бил беше като покрита с кора от скални шисти и късчета лишеи, подобно на разнебитена статуя. Последното, което искаше да направи, беше да я поеме в собствената си ръка. Но ако не го направеше, ако го отпратеше точно сега...
Може би щеше да й е по–добре с него, отколкото без него.
Хвърли поглед надолу към краката си. Късата мокра издатина под тях свършваше там, където стоеше тя, и се спускаше в нищото. Нещо между обувките й привлече погледа й – проблясване в скалата, което я накара да примигне. Земята се изместваше... омекваше... олюляваше се под краката й.
Лус погледна зад гърба си. Голямата скала се ронеше, чак до стената на пещерата. Тя се препъна, олюлявайки се на ръба. Издатината потрепери под нея – по–силно, – когато частиците, които държаха скалата цяла, започнаха да се разделят. Издатината изчезваше около нея, все по–бързо и по–бързо, докато свеж въздух лъхна петите й и тя скочи...
И впи дясната си ръка в протегнатия нокът на Бил. Разлюляха се във въздуха.
– Как ще се измъкнем оттук? – извика тя, като сега се вкопчи по–здраво в него от страх да не падне в бездната, която не можеше да види.
– Следвай сърцето си. – Бил сияеше, беше спокоен. – То няма да те подведе.
Лус затвори очи и си помисли за Даниел. Завладя я чувство на безтегловност и тя затаи дъх. Когато отвори очи, някак се рееше из изпълнена със статично електричество тъмнина. Каменната пещера се измести и се отдръпна в малко златно кълбо светлина, което се смали и изчезна.
Лус хвърли поглед през рамо и Бил бе точно там, с нея.
– Какво беше най–първото нещо, което ти казах? – попита той.
Лус си припомни как гласът му сякаш беше проникнал чак в нея.
– Каза да забавя скоростта. Че никога няма да науча нищо, ако профучавам из миналото си толкова бързо.
– И?
– Точно това исках да направя. Просто не знаех, че го искам.
– Може би затова ме намери тъкмо сега – изкрещя Бил, за да надвика вятъра: сивите му криле настръхнаха, докато се движеха с бясна скорост. – И може би затова в крайна сметка се озовахме... точно... тук.
Вятърът спря. Статичният пукот омекна до тишина.
Краката на Лус се блъснаха в земята – чувство, сякаш излита от люлка и се приземява върху тревиста ливада. Беше излязла от Вестителя и се намираше някъде другаде. Въздухът беше топъл и малко влажен. От светлината около краката си разбра, че е паднал здрач.
Бяха потопени дълбоко в поле от гъста, мека, блестяща зелена трева, която стигаше до прасците й. Тук–там тревата беше осеяна с мънички яркочервени плодове – диви ягоди. Пред тях рехава редица от сребърни брези бележеше края на подстриганата ливада на някакво имение. Малко зад нея се издигаше огромна къща.
Оттук тя можа да различи бяло каменно стълбище, което водеше към задния вход на голямото имение в стила от времето на Тюдорите. Един акър подрязани храсти от жълти рози граничеха със северния край на ливадата, а миниатюрен лабиринт от жив плет запълваше площта недалеч от желязната порта на изток. В центъра се намираше прекрасна зеленчукова градина, бобови стъбла се увиваха високо по придържащите ги пръти.
Настлана с чакъл пътека разделяше двора наполовина и водеше към просторна белосана веранда.
Кожата по ръцете на Лус настръхна. Това беше мястото. Изпитваше вътрешно усещане, че е била тук преди. Това не беше обикновено дежа вю. Гледаше към място, което беше означавало нещо за нея и Даниел. Почти очакваше да ги види двамата там точно сега, прегърнати.
Но верандата беше пуста, изпълнена единствено с оранжевата светлина на залязващото слънце.
Някой подсвирна, при което тя подскочи.
Бил.
Беше забравила, че е с нея. Той кръжеше във въздуха, така че главите им бяха на едно и също ниво. Извън Вестителя беше някак по–отблъскващ, отколкото й се стори отначало. На светло плътта му беше суха и люспеста и миришеше силно на плесен. Около главата му бръмчаха мухи. Лус се отдръпна леко от него почти пожелавайки си той отново да стане невидим.