– Жалко, че така се провалихте със залавянето й. – София почувства как гласът й се усили повече, отколкото знаеше, че е редно, привличайки погледите на възрастна двойка, която прекосяваше трибуната. – Предполагаше се, че трябва да работим заедно – изсъска тя, – да я открием, а... а вие се провалихте.
– Така или иначе нямаше да има значение.
– Моля?
– Пак щеше да е изгубена във времето. Съдбата й винаги е била такава. А Старейшините пак щяха да висят на косъм. Това е вашата съдба.
Прииска й се да се хвърли към него, прииска й се да го души, докато огромните бели очи изхвръкнат от орбитите си. Кинжалът й сякаш прогаряше дупка в дамската чанта от телешки бокс на скута й. Само да беше звездна стрела. София се надигаше от седалката, когато гласът се разнесе иззад тях.
– Моля, седнете – прогърмя той. – Срещата е открита.
Гласът. Веднага разбра на кого е. Спокоен и властен.
Напълно смиряващ. При звука му редовете със седалки се разтресоха.
Намиращите се наблизо простосмъртни не забелязаха нищо, но по тила на София изби топла червенина. Стече се на тънки струйки из тялото й, правейки я безчувствена. Това не беше обикновен страх. Беше парализиращ ужас, от който стомахът й се присви. Смееше ли да се обърне?
Надзъртайки едва–едва с крайчеца на окото си, забеляза мъж в ушит по поръчка черен костюм. Тъмната му коса под черната шапка беше късо подстригана. Лицето, приветливо и привлекателно, не беше особено запомнящо се. Гладко избръснато, с прав нос, с кафяви очи, които й се струваха познати. И все пак мис София не го беше виждала никога преди. Въпреки това знаеше кой е той, знаеше го с мозъка на костите си.
– Къде е Кам? – попита гласът зад тях. – Изпратихме му покана.
– Вероятно се прави на Господ във Вестителите. Като останалите от тях – избълва Лирика на един дъх. София я перна.
– Прави се на Господ – това ли каза?
София затърси думите, които щяха да поправят подобен гаф.
– Неколцина от останалите последваха Лусинда назад във времето – каза тя накрая. – Включително двама Нефилими. Не сме сигурни още колко други.
– Смея ли да попитам – изрече гласът, внезапно леденостуден, – защо никой от вас не избра да я последва?
София се бореше да преглътне, да диша. Паниката възпираше и най–интуитивните движения.
– Не можем точно да, ами... Все още не сме способни да...
Прокуденицата я прекъсна рязко:
– Прокудениците точно сега...
– Тишина – заповяда гласът. – Спестете ми оправданията си. Те вече нямат значение, както вече нямате значение и вие.
Дълго време групата мълча. Беше ужасяващо да не знаят как да го удовлетворят. Когато той най–сетне проговори, гласът му беше по–тих, но не по–малко убийствен:
– Залогът е твърде голям. Не мога да оставя нищо друго на случайността.
Пауза.
После той каза:
– Дойде време да поема нещата в собствените си ръце.
София прехапа устни, за да заглуши ужасеното си ахване.
Но не можа да сдържи треперенето на тялото си. Неговата пряка намеса? Наистина, това беше най–ужасяващата перспектива. Не можеше да си представи да работи с него, за да...
– Вие, останалите, няма да се забърквате в това – каза той. – Това е всичко.
– Но... – Беше случайност, но думата се откъсна от устните на София. Не можеше да си я вземе обратно. Но всичките тези десетилетни усилия! Всичките й планове. Плановете й!
Онова, което последва, бе продължителен рев, който разтърси земята.
Той отекна нагоре из редовете със седалки, сякаш обиколи целия хиподрум за частица от секундата.
София се присви от страх. Шумът сякаш почти се блъсна в нея, проникна през кожата й и си проби път надолу до най–дълбоката й сърцевина. Имаше чувството, че разбиват сърцето й на парчета.
Лирика и Вивина се притиснаха към нея, със здраво стиснати очи. Дори Прокудениците потрепериха.
Точно когато София си мислеше, че звукът никога няма да спре, че най–сетне ще я убие, ревът отстъпи място на толкова пълна тишина, че и игла да паднеше, щеше да се чуе.
За миг.
Достатъчно време да се огледа наоколо и да види, че останалите хора на хиподрума не бяха чули абсолютно нищо.
Той прошепна в ухото й:
– Времето ти в това начинание изтече. Не се осмелявай да се изпречваш на пътя ми.
Долу под тях отекна нов изстрел. Широката порта отново се разтвори с трясък. Само че този път тропотът на конските копита по пръстта звучеше почти тихо, като съвсем леки дъждовни капки по балдахин от дървета.
Преди състезателните коне да пресекат стартовата линия, фигурата зад тях беше изчезнала, оставяйки само следа от черни като въглен отпечатъци от копита, прогорени в дъските на трибуната.