– Едуард е такова надарено дете – настойчиво каза госпожа Холкоум, като хвана Даниел за ръката. – Бедата е, че намира нашите уроци по рисуване само малко по–скучни, отколкото очаква едно момче на неговите години. Затова си помислих, че един истински комплект за рисуване може би ще му позволи наистина да изяви себе си. Като художник. Нали разбирате, господин Григори?
– Да, да, разбира се. – Даниел я прекъсна рязко. – Дайте му всичко, което го изпълва с желание да рисува. Блестящ план...
Из тялото му плъзна студ и замрази думите в гърлото му.
Кам току–що беше излязъл от една кръчма в отсрещния край на улицата.
За миг Даниел закипя от гняв. Достатъчно ясно бе заявил, че не желае помощ от другите. Ръцете му се свиха в юмруци и ти пристъпи към Кам, но после...
Разбира се. Това беше Кам от времето в Хелстън. И както изглежда, се забавляваше страхотно в модните си стесняващи се надолу раирани панталони и плоска мека шапка, каквато викторианските мъже носеха, за да предпазват косата си от дима, когато пушеха. Черната му коса беше дълга, падаше като водопад точно под раменете. Беше се облегнал на вратата на кръчмата, забавлявайки се с още трима мъже.
Кам измъкна пура с позлатен връх от квадратна метална табакера. Още не беше видял Даниел. Видеше ли го, смехът му щеше да секне. Още отначало Кам беше пътувал чрез Вестители повече от всекиго от падналите ангели. Беше истински експерт в отношения, в които Даниел никога не би могъл да бъде. Това беше дарба на онези, избрали да свържат жребия си с Луцифер – те притежаваха талант да пътуват през сенките на миналото.
Един поглед към Даниел щеше да подскаже на този Кам от викторианската епоха, че съперникът му е Анахронизъм.
Човек извън времето.
Кам щеше да осъзнае, че става нещо голямо. Тогава Даниел никога нямаше да успее да го разтърси.
– Толкова сте великодушен, господин Григори. – Госпожа Холкоум още бъбреше, още държеше здраво Даниел за ръкава на ризата.
Главата на Кам започна да се извърта в неговата посока.
– Нищо особено не съм направил. – Думите се изливаха от Даниел. – Сега, ако ме извините... – той разхлаби със сила пръстите й... – просто трябва да... си купя нови дрехи.
Той се поклони забързано и се втурна през вратата на най–близкия магазин.
– Господин Григори... – Госпожа Холкоум почти крещеше името му.
Даниел безмълвно я изруга, преструвайки се, че е твърде далеч, за да я чуе, което само я накара да се провикне по–силно.
– Но това е дамско шивашко ателие, господин Григори! – извика тя, като сви ръце във фуния върху устата си.
Даниел беше вече вътре. Остъклената врата на ателието се затръшна зад гърба му и звънчето, привързано към пантите, издрънча. Можеше да се скрие тук, поне за няколко минути, с надеждата, че Кам не го беше видял или не бе чул пронизителния глас на госпожа Холкоум.
В ателието беше тихо и миришеше на лавандула. Дървеният му под беше протрит от обувки с добре подковани токове, а лавиците покрай стените бяха претъпкани до тавана с пъстри топове плат. Даниел спусна дантеленото перде над прозореца, за да не го виждат толкова ясно от улицата. Когато се обърна, зърна в огледалото друг човек в ателието.
Преглътна един стон от примесено с изненада облекчение.
Беше я намерил.
Лус пробваше дълга бяла муселинова рокля. Високата й яка беше прикрепена с жълта панделка, подчертаваща невероятния лешников цвят на очите й. Косата й беше вързана назад на една страна, прихваната с украсена с мъниста шнола на цветя. Тя непрекъснато се суетеше с начина, по който ръкавите падаха на раменете й, докато стоеше, разглеждайки отражението си в огледалото от възможно най–много ъгли. Даниел ги обожаваше всичките.
Искаше му се да си стои там и да й се възхищава цяла вечност, но после се опомни. Закрачи към нея и я сграбчи за ръката.
– Това продължи достатъчно дълго. – Още докато говореше, Даниел се почувства замаян от изкусителния допир на кожата й до ръката му. За последен път я беше докоснал в нощта, когато смяташе, че му е отнета от Прокудениците. – Имаш ли представа как ме изплаши? Не си в безопасност тук сама – каза той.
Лус не започна да спори с него, както беше очаквал. Вместо това изпищя и бързо го зашлеви през лицето.
Защото тя не беше Лус. Беше Лусинда.
И, което беше по–лошо, те дори още не се бяха запознали в този живот. Сигурно току–що се беше върнала от Лондон със семейството си. Тя и Даниел сигурно тепърва щяха да се срещнат на празненството на семейство Констанс по случай лятното слънцестоене.