– Не. – Лус не знаеше какво да каже, как да го убеди. Обърна се към Бил за помощ, но той бе изчезнал дори от нейния поглед. Разбира се. Роланд, който беше паднал ангел, щеше да може да види Бил.
– Какво би казал бащата на госпожица Биско, ако види дъщеря си тук долу, потънала до лактите в мазнина? – усмихна се Роланд. – Чудесно ще е да му изиграеш такъв номер.
– Роланд, това не е...
– От какво се криеш всъщност? – Роланд рязко обърна глава към градината.
Металическо дрънчене бюфета до краката на Лус разкри къде се беше дянал Бил. Изглежда й изпращаше някакъв сигнал, само че тя нямаше представа какъв. Бил вероятно искаше тя да си държи устата затворена, но какво щеше да направи – да излезе и да я спре?
Върху челото на Роланд бе избил тънък слой пот.
– Сами ли сме, Лусинда?
– Напълно.
Той наклони глава към нея и зачака.
– Нямам чувството, че сме.
Единственият друг присъстващ в стаята беше Бил. Как можеше Роланд да го долови, когато Ариана не беше?
– Виж, наистина не съм момичето, за което ме мислиш – каза отново Лус. – Аз съм Лусинда, но... дойдох тук от бъдещето... трудно е за обяснение, всъщност. – Тя си пое дълбоко дъх. – Родена съм в Тъндърболт, Джорджия, през 1992 година.
– О – Роланд преглътна. – Добре, добре. – Той затвори очи и заговори много бавно: – „Звездите пък небесни паднаха на земята, както смоковница, разлюляна от силен вятър, хвърля незрелите си смокини...“1
Думите бяха загадъчни, но Роланд ги рецитираше бавно, сякаш цитираше любим откъс от стара балада. Песен като онази, която го беше чула да пее на едно караоке–парти още в „Меч и Кръст“. В този момент той изглеждаше като онзи Роланд, когото тя познаваше у дома, сякаш за малко се беше измъкнал от този викториански образ.
Само че в думите му имаше и нещо друго. Лус ги разпозна отнякъде.
– Какво е това? Какво означава това? – попита тя.
Бюфетът отново издрънча. Този път по–силно.
– Нищо. – Очите на Роланд се отвориха и той отново прие викторианския си образ. Ръцете му бяха яки и загрубели, а бицепсите му бяха по–големи, отколкото беше свикнала да ги вижда. Дрехите му, прилепнали към тъмната му кожа, бяха подгизнали от пот. Изглеждаше уморен. Тежка тъга се спусна върху Лус.
– Ти си прислужник тук? – попита тя. – Другите... Ариана... те могат да тичат наоколо и... Но ти трябва да работиш, нали? Само защото си...
– Черен? – каза Роланд, гледайки я настоятелно, докато тя извърна смутено очи. – Не се тревожи за мен, Лусинда. Преживявал съм и по–лоши неща от глупостта на простосмъртните. Освен това, и моето време ще дойде.
– Става по–добре – каза тя, чувствайки, че всяка успокоителна дума, която му каже, ще бъде изтъркана и безсмислена, питайки се дали онова, което казваше, беше наистина вярно. – Хората могат да бъдат ужасни.
– Е. Не можем да се тревожим твърде много за тях, нали? – Роланд се усмихна. – Както и да е, какво те доведе обратно тук, Лусинда? Даниел знае ли? А Кам?
– Значи и Кам е тук? – Лус не биваше да е изненадана, но беше.
– Ако съм изчислил правилно времето, вероятно току–що е влязъл в града.
Лус не можеше да се тревожи за това сега.
– Даниел не знае, все още не – призна тя. – Но трябва да го намеря, а също и Лусинда. Трябва да разбера...
– Виж – каза Роланд, отдръпвайки се от Лус, с вдигнати ръце, сякаш тя беше радиоактивна. – Не си ме видяла тук днес. Не сме водили този разговор. Но не можеш просто да се появиш пред Даниел...
– Знам – каза тя. – Той ще откачи.
– Ще откачи? – Роланд изпробва странно звучащата фраза, почти разсмивайки Лус. – Ако имаш предвид, че би могъл да се влюби в това твое превъплъщение – той посочи към нея – тогава да. Наистина е доста опасно. Ти си туристка тук.
– Чудесно, тогава значи съм туристка. Но мога поне да говоря с тях.
– Не, не можеш. Ти не населяваш този живот.
– Нищо не искам да населявам. Просто искам да узная защо...
– Присъствието ти тук е опасно – за теб, за тях, за всичко. Разбираш ли?
Лус не разбираше. Как можеше тя да е опасна?
– Не искам да оставам тук, само искам да разбера защо това непрекъснато се случва между мен и Даниел – искам да кажа, между тези Лусинда и Даниел.
– Точно това имам предвид. – Роланд бавно прокара ръка надолу по лицето си и я изгледа сурово. – Чуй ме: можеш да ги наблюдаваш от разстояние. Можеш – не знам – да гледаш през прозорците. Стига да знаеш, че нищо не е на твое разположение.
– Но защо не мога просто да говоря с тях?
Той отиде до вратата, заключи я и я залости. Когато отново се обърна, лицето му беше сериозно.
– Слушай, възможно е да можеш да направиш нещо, което променя миналото ти, нещо, което да окаже ефект върху времето и да го пренапише, така че ти – бъдещата Лусинда – да бъдеш променена.