Кам.
Лус ахна, изпускайки всички картички за танци. Наведе се и несръчно започна да ги събира от пода. После ги тикна в ръцете на Хенриета и се измъкна от стаята.
– Мъртъл! – възкликна Хенриета.
– Връщам се веднага – прошепна Лус, като хукна нагоре по дългото, вито стълбище още преди Хенриета да успее да отговори.
Госпожица Макгавърн щеше да уволни Лус веднага щом научеше, че тя е изоставила поста си – и скъпите картички за танци – в балната зала. Но това беше най–малкият проблем на Лус. Не беше подготвена да се справи с Габ, не и когато трябваше да се съсредоточи да открие Лусинда.
И нямаше никакво желание да е близо до Кам. В собствения си живот или в който и да било друг. Трепна, спомняйки си как той беше насочил онази стрела право в това, което бе сметнал за нея в нощта, когато Прокудениците се опитаха да отнесат отражението й в небето.
Само ако Даниел беше тук...
Но той не беше. Всичко, което Лус можеше да направи, беше да се надява, че той ще чака – и да не е прекалено ядосан, – когато тя разбере и приключи задачата си и се върне в настоящето.
В най–горния край на стълбите Лус се стрелна в първата стая, до която стигна. Затвори вратата зад гърба си и се облегна на нея да си поеме дъх.
Намираше се сама в огромна гостна. Беше великолепна стая с тапицирано в плюш с цвят на слонова кост двуместно „канапе за влюбени“ и две кожени кресла, подредени около полиран клавесин. Наситено червени завеси обгръщаха трите големи прозореца по протежение на западната стена. В огнището припукваше огън.
До Лус имаше стена с лавици за книги – безкрайни редици томове в кожени подвързии, които се простираха от пода до тавана, толкова високо, че имаше дори една от онези стълби, които се придвижват на колелца по лавиците.
В ъгъла стоеше статив и нещо в него привлече Лус. Никога не беше стъпвала на горния етаж в имението на семейство Констанс и въпреки това: една стъпка по дебелия персийски килим внезапно раздвижи някаква част от паметта й и й подсказа, че може би е виждала всичко това преди.
Даниел. Лус си спомни разговора му с Маргарет в градината. Говореха за рисуването му. Той си изкарваше прехраната като художник. Стативът в ъгъла – сигурно той работеше там.
Тя тръгна към статива. Трябваше да види какво е рисувал.
Точно преди да стигне до него, три високи гласа я накараха да подскочи.
Бяха точно пред вратата.
Тя застина, гледайки как дръжката на вратата се завъртя, когато някой я обърна от външната страна. Нямаше избор, освен да се шмугне зад плътната завеса от червено кадифе и да се скрие.
Чу се шумолене на тафта, затръшване на врата и едно ахване. Последвано от поредица хихикания. Лус затули уста с присвитата си длан и се надвеси леко навън, точно колкото да надникне покрай завесата.
Хелстънското превъплъщение на Лусинда стоеше на десет стъпки оттам. Носеше фантастична бяла рокля с корсаж от мек копринен креп и открит корсет отзад. Тъмната й коса беше прикрепена с игли високо на главата в редица от лъскави, изкусно подредени букли. Диамантената й огърлица блестеше на фона на бледата й кожа, придавайки й такова царствено излъчване, че на Лус почти й секна дъхът.
Миналото й превъплъщение бе най–елегантното създание, което Лус беше виждала.
– Цялата сияеш тази вечер, Лусинда – каза тих глас.
– Томас отново ли те посети? – подхвърли закачливо друг.
И другите две момичета – Лус позна в лицето на едното от тях Маргарет, по–голямата дъщеря на семейство Констанс, онази, която се беше разхождала с Даниел в градината. Другото, по–свежо копие на Маргарет, сигурно беше по–младата сестра. Изглеждаше горе–долу на годините на Лусинда. Закачаше се с нея като добра приятелка.
А и беше права – Лусинда наистина сияеше. Сигурно беше заради Даниел.
Лусинда се отпусна на малкото канапе с цвят на слонова кост и въздъхна по начин, по който Лус никога не би въздъхнала – мелодраматична въздишка, която умоляваше за внимание. Лус разбра на мига, че Бил беше прав: тя и миналото й превъплъщение изобщо не си приличаха.
– Томас? – Лусинда сбърчи малкия си нос. – Бащата на Томас е обикновен резач на трупи...
– Не така! – извика по–малката дъщеря. – Той е много необикновен резач на трупи! Той е богат.
– И все пак, Амелия – каза Лусинда, като разстла полата си около тесните си глезени. – Той на практика е от работническата класа.