Под обстрел
Москва, 15 октомври 1941 г.
– Лусинда!
Гласовете достигнаха до нея в мътната тъмнина.
– Върни се!
– Чакай!
Тя не им обърна внимание, продължавайки упорито по–нататък. Отгласи от името й рикошираха от сенчестите стени на Вестителя и изпращаха леки вълни от горещина, които ближеха кожата й. Гласът на Даниел ли бе това, или на Кам? На Ариана или на Габ? Дали Роланд я умоляваше да се върне сега, или това беше Майлс?
Призивите станаха по–трудно различими, докато накрая Лус вече изобщо не можеше да ги разграничи: добри или зли. Враг или приятел. Би трябвало да е по–лесно да ги отдели, но нищо вече не беше лесно. Всичко, което някога беше черно и бяло, сега се сливаше в сивота.
Разбира се, и двете страни бяха съгласни по един въпрос: всички искаха да я издърпат от Вестителя. За нейна защита – така щяха да твърдят.
Не, благодаря.
Не и сега.
Не и след като бяха опустошили задния двор на родителите й, бяха го превърнали в още едно от своите покрити с прах бойни полета. Не можеше да се сети за лицата на родителите си, без да й се прииска да се обърне назад – не че и без друго знаеше как да се обърне назад във Вестител. Освен това беше твърде късно. Кам се беше опитал да я убие. Или да убие онази, която бе сметнал за нея. А Майлс я беше спасил, но дори това не беше просто. Той беше успял да отрази като в огледало нейния образ само защото държеше на нея твърде много.
А Даниел? Дали го беше грижа достатъчно? Тя не можеше да определи.
Накрая, когато Прокуденицата се беше приближила към Лус, Даниел и останалите се бяха взирали в Лус, сякаш тя беше онази, която им беше длъжница.
Ти си нашият входен билет за Рая, беше й казала Прокуденицата. Цената. Какво бе означавало това? До преди две седмици тя дори не бе знаела, че Прокудениците съществуват. И все пак, те искаха нещо от нея – достатъчно силно, за да се бият с Даниел заради това. Сигурно имаше нещо общо с проклятието – онова, заради което Лус се прераждаше отново и отново. Но какво смятаха, че може да направи Лус?
Дали отговорът беше погребан някъде тук?
Стомахът й се преобърна, когато тя започна да се мята объркано из тъмната сянка, дълбоко в бездната на тъмния Вестител.
Лус...
Гласовете започнаха да заглъхват и да стават по–неясни. Скоро бяха просто шепоти. Сякаш се бяха отказали. Докато...
Отново започнаха да стават по–силни. По–високи и по–ясни.
Лус...
Не. Тя стисна здраво очи, за да се опита да ги изолира.
Лусинда...
Луси...
Лусия...
Лушка...
Беше й студено и бе уморена и не искаше да ги чува. Поне веднъж искаше да я оставят на мира.
Лушка! Лушка! Лушка!
С глухо тупване краката й се удариха в нещо.
Нещо много, много студено.
Стоеше на твърда земя. Знаеше, че вече не пада, макар че не можеше да види пред себе си нищо, освен пелената от тъмнина. После погледна надолу към маратонките си „Конвърс“.
И преглътна с усилие.
Бяха затънали в снежна пелена, която стигаше почти до средата на прасците й. Влажната хладина, с която бе свикнала – обвитият в сенки тунел, през който пътуваше, излизайки от задния си двор, навътре в миналото, – отстъпваше място на нещо друго. Нещо бурно и абсолютно смразяващо.
Когато за първи път беше пристъпила във Вестител – от спалното помещение на „Шорлайн“ до Лае Вегас, – тя беше с приятелите си Шелби и Майлс. В края на прохода се бяха натъкнали на бариера: тъмна, сенчеста завеса между тях и града. Тъй като Майлс беше единственият, който бе чел текстовете, описващи пристъпването, той беше започнал да удря Вестителя с кръгообразно движение, докато мрачната черна сянка се отдели. Досега Лус не знаеше, че той бе действал като в аварийна ситуация.
Този път нямаше бариера. Може би защото пътуваше сама, чрез Вестител, когото бе призовала чрез собствената си ожесточена воля. Но изходът беше толкова лесен. Почти прекалено лесен. Завесата от черен мрак просто се раздели.
Силен порив на студен вятър връхлетя върху нея и коленете й се вдървиха от мразовития хлад. Ребрата й се стегнаха, а очите й се насълзиха от острия, внезапен вятър.
Къде се намираше?
Лус вече съжаляваше за отчаяния си скок през времето. Да, имаше нужда от убежище и, да, искаше да проследи миналото си, да спаси предишните си превъплъщения от цялата болка, да разбере каква любов беше имала с Даниел всички онези предишни пъти. Да я почувства, вместо да й разказват за нея. Да разбере, а после да се справи с него – проклятието, наложено на Даниел и на нея.