Лусинда Биско изпухтя презрително и се обърна да си върви.
– Познавах едно момиче от, ъм... Дербишър – продължи Лус, – което разказваше всевъзможни истории за репутацията му. Наранил е много други момичета преди. Той... той ги е съсипал.
Шокирано ахване се откъсна от розовите устни на Лусинда.
– Как се осмеляваш да се обръщаш така към една дама! За коя точно се мислиш? Дали съм влюбена в този художник, или не, не те засяга. – Тя насочи пръст към Лус. – Да не би самата ти да си влюбена в него, себелюбива малка слугиня такава?
– Не! – Лус се дръпна рязко назад, сякаш й бяха ударили плесница.
Бил я беше предупредил, че Лусинда е много различна, но тази противна страна на Лусинда не можеше да е целият й характер. Иначе защо щеше да я обича Даниел? Иначе как можеше тя да е част от душата на Лус?
Трябваше да ги свързва нещо по–дълбоко.
Но Лусинда се беше навела над клавесина и бързо пишеше бележка върху парче хартия. Изправи се, сгъна бележката на две и я тикна в ръцете на Лус.
– Няма да съобщя на госпожа Констанс за безочливото ти държание – каза тя, като измери Лус с надменен поглед, – ако предадеш тази бележка на господин Григори. Не изпускай този шанс да си спасиш работата. – Миг по–късно тя беше само бял силует, който се плъзна надолу по коридора, надолу по стълбите, отново на празненството.
Лус рязко отвори бележката.
Скъпи господин Григори,
Откакто случайно се сблъскахме в шивашкото ателие онзи ден, не мога да спра да мисля за вас. Ще се срещнете ли с мен на верандата тази вечер в девет? Ще чакам.
Завинаги ваша,
Лусинда Биско
Лус разкъса писмото на малки късчета и ги хвърли в огъня в гостната. Ако никога не дадеше бележката на Даниел, Лусинда щеше да е сама на верандата. Лус можеше да излезе там и да я изчака, и отново да се опита да я предупреди.
Изтича в коридора и зави рязко към слугинското стълбище надолу към кухнята. Изтича покрай готвачите, сладкарите и Хенриета.
– Вкара в беда и двете ни, Мъртъл! – провикна се момичето към Лус, но Лус вече беше излязла.
Допирът на вечерния въздух до лицето й беше прохладен и сух, докато тичаше. Беше почти девет, но слънцето още залязваше над китката дървета в западния край на имението. Тя се втурна надолу по розовеещата пътека, покрай преливащата от цветове градина и замайващото, сладко ухание на розите, покрай лабиринта от жив плет.
Погледът й падна върху мястото, където най–напред се беше измъкнала тромаво от Вестителя и бе влязла в този живот. Краката й се удряха в пътеката, докато тичаше към верандата. Беше спряла точно пред нея, когато някой я хвана под ръка.
Тя се обърна.
И се сблъска с Даниел.
Лек вятър развяваше русата му коса. В официалния си черен костюм със златния ланец на часовника и малък бял божур, прикрепен на ревера, Даниел беше още по–великолепен, отколкото си го спомняше. Кожата му беше чиста и блестяща в светлината на залязващото слънце. На устните му имаше лека усмивка. Очите му пламнаха във виолетово, щом я видя.
Тиха въздишка се откъсна от устните й. До болка копнееше да се наведе само на няколко сантиметра по–близо, за да притисне устни върху неговите. Да обвие ръце около него и да почувства онова място на широките му рамене, откъдето се разперваха крилете му. Искаше да забрави за какво беше дошла и просто да го прегърне, просто да се остави да я прегръща. Не съществуваха думи, които да опишат колко й беше липсвал.
Не. Това посещение беше заради Лусинда.
Даниел, нейният Даниел, беше далече точно сега. Трудно беше да си представи какво ли правеше или мислеше той точно сега. Още по–трудно беше да си представи срещата им в края на всичко това. Но не беше ли това целта на нейното търсене? Да разбере достатъчно за миналото си, за да може наистина да е с Даниел в настоящето?
– Не би трябвало да си тук – каза тя на хелстънския Даниел. Той не можеше да знае, че хелстънската Лусинда искаше да се срещне с него тук. Но ето че той беше тук. Сякаш нищо не можеше да предотврати срещата им – нещо ги привличаше един към друг, независимо от всичко.
Смехът на Даниел бе точно същият, с който Лус беше свикнала, онзи, който беше чула за първи път в „Меч и Кръст“, когато Даниел я целуна, смехът, който обичаше. Но този Даниел не я познаваше наистина. Не знаеше коя е, откъде идва, или какво се опитва да направи.