– Ти също не би трябвало да си тук. – Той се усмихна. – Първо би трябвало да танцуваме вътре, а по–късно, след като сме се опознали, аз би трябвало да те изведа на разходка под лунната светлина. Но слънцето дори още не е залязло. Което означава, че все още предстоят доста танци. – Той протегна ръка. – Казвам се Даниел Григори.
Дори не беше забелязал, че е облечена в униформа на прислужница, вместо в бална рокля, че изобщо не се държи като истинско британско момиче. Даниел току–що беше спрял поглед върху Лусинда, но, също като нея, вече беше заслепен от любов.
Да види всичко това от нов ъгъл, придаваше на връзката им странна яснота. Тя беше прекрасна, но трагично недалновидна. Дали изобщо Лусинда бе тази, която Даниел обичаше, и обратно, или това беше просто цикъл, от който не можеха да се освободят?
– Това не съм аз – каза му тъжно Лус.
Той взе ръцете й. Тя леко се разтопи.
– Разбира се, че си ти – каза той. – Винаги си ти.
– Не – каза Лус. – Не е честно към нея, не си честен. И освен това, Даниел, тя е жестока.
– За кого говориш? – Той изглеждаше, сякаш не може да реши дали да приеме думите й сериозно, или да се разсмее.
С ъгълчето на окото си Лус видя една фигура в бяло да върви към тях от задната част на къщата.
Лусинда.
Която идваше да се срещне с Даниел. Беше подранила. В бележката й пишеше девет часът – поне бе пишело девет часът, преди Лус да хвърли късчетата от нея в огъня.
Сърцето на Лус заблъска в гърдите. Не можеше да я хванат тук, когато Лусинда пристигнеше. И въпреки това, не можеше да остави Даниел толкова скоро.
– Защо я обичаш? – Думите на Лус се изляха като порой. – Какво те кара да се влюбиш в нея, Даниел?
Даниел положи ръка на рамото й – усещането беше прекрасно.
– По–бавно – каза той. – Едва се срещнахме, но мога да ти се закълна, че няма друга, която да обичам, освен...
– Ей, ти там! Слугинята! – Лусинда ги бе забелязала и, ако се съдеше от тона на гласа й, не беше доволна от този факт. Затича към верандата, като проклинаше роклята си, калната трева, Лус. – Какво направи с писмото ми, момиче?
– О–онова момиче, което идва насам – заекна Лус – в известен смисъл, това съм аз. Аз съм тя. Ти ни обичаш и аз трябва да разбера...
Даниел се обърна да проследи с поглед Лусинда, онази, която обичаше – щеше да обича в тази епоха. Сега виждаше ясно лицето й. Виждаше, че са две.
Когато се обърна отново към Лус, ръката му върху рамото й започна да трепери.
– Това си ти, другата. Какво си направила? Как направи това?
– Хей! Момиче! – Лусинда беше забелязала ръката на Даниел върху рамото на Лус. Цялото й лице се сбърчи. – Знаех си! – изпищя тя, като затича още по–бързо. – Махни се от него, уличница такава!
Лус почувства как я залива паника. Сега нямаше избор, освен да бяга. Но първо: докосна бузата на Даниел.
– Любов ли е това? Или просто проклятието, което ни събира?
– Любов е – промълви той. – Не знаеше ли това?
Тя се отскубна от хватката му и побягна, като тичаше бързо и ожесточено през ливадата, обратно през китката сребристи брези, обратно до избуялата трева, където беше пристигнала най–напред. Краката й се преплетоха и тя се спъна, приземявайки се по лице. Всичко я болеше. И беше бясна. Безумно разгневена. На Лусинда, задето се държеше толкова противно. На Даниел, за това как просто се влюбваше, без да мисли. На собственото си безсилие да направи каквото и да било, което мъничко да промени нещата. Лусинда пак щеше да умре – това, че Лус беше тук, изобщо не бе имало значение. Удряйки с юмруци по земята, тя изстена от безсилен гняв.
– Хайде, хайде. – Мъничка каменна ръка я потупа по гърба.
Лус леко отблъсна ръката.
– Остави ме на мира, Бил.
– Хей, това беше храбро усилие. Наистина влезе в окопите този път. Но – Бил сви рамене – вече свърши.
Лус се изправи до седнало положение и го погледна гневно. От самодоволното му изражение й се прииска да измарширува обратно там и да каже на Лусинда коя е в действителност – да й каже как стояха нещата не чак толкова далече надолу по пътя.
– Не. – Лус се изправи. – Не е свършило.
Бил рязко я дръпна обратно долу. Беше стряскащо силен за толкова дребно създание.
– О, свърши. Хайде, влизай във Вестителя.
Лус се обърна в посоката, накъдето сочеше Бил. Дори не беше забелязала плътния черен портал, който се носеше право пред нея. От мириса на плесен, който лъхаше от него, й призля.
– Не.
– Да – каза Бил.
– Именно ти най–напред ми каза да забавя темпото.
– Виж, нека ти дам няколко бързи съвета: в този живот ти си кучка и Даниел не го е грижа. Ужас! Той те ухажва в продължение на няколко седмици, поднася ти цветя. Една пламенна целувка, и после – тряяяс! Ясно? Няма още много за гледане.