– Ти не разбираш.
– Какво? Не разбирам, че викторианците са скучни и задръстени като стар таван и толкова отегчителни, все едно да гледаш как се лющи някой тапет? Хайде, ако смяташ да криволичиш из миналото си, направи го така, че да си заслужава. Дай да се спрем на някои важни моменти.
Лус не отстъпваше:
– Има ли как да те накарам да изчезнеш?
– Трябва ли да те натикам в този Вестител като котка в куфар? Да се размърдаме!
– Имам нужда да видя, че той обича мен, не просто някаква представа за мен заради някакво проклятие, с което е обвързан. Имам нужда да се почувствам, сякаш ни сплотява нещо по–силно. Нещо истинско.
Бил седна до Лус на тревата. После сякаш премисли и се промъкна на скута й. Отначало й идваше да перне и него, и мухите, които бръмчаха около главата му, но когато вдигна поглед към нея, очите му изглеждаха искрени.
– Миличка, това, дали Даниел обича истинската теб, е последното нещо, за което би трябвало да се тревожиш. Да му се не види, вие сте сродни души. Вие двамата сте създали тази фраза. Не е нужно да се задържаш дълго тук, за да видиш това. Така е във всеки живот.
– Какво?
– Искаш ли да видиш истинска, вярна любов?
Тя кимна.
– Ела. – Той я изтегли горе. Вестителят закръжи пред тях и започна да се преобразява в нова форма, докато почти заприлича на платнищата на палатка. Бил литна във въздуха, присви пръст както кука на невидимо резе и дръпна. Вестителят възвърна предишната си форма, спускайки се като подвижен мост, докато всичко, което Лус можеше да види, бе тунел от тъмнина.
Лус хвърли поглед назад към Даниел и Лусинда, но не можеше да ги види – само очертанията им, размазани цветни петна, притискащи се едно към друго.
Бил направи широко движение с ръка във вътрешността на Вестителя.
– Влизай направо.
И тя така и направи.
Н
аблюдавайки от крилете
Хелстън, Англия, 26 юли 1854 г.
Дрехите на Даниел бяха избелели от слънцето, а бузата му беше покрита със спечен пясък, когато се събуди на пустия бряг на Корнуол. Можеше да е минал ден, седмица, месец, откакто се беше скитал сам там навън. Независимо колко време бе минало, той го беше прекарал цялото, наказвайки се за грешката си.
Да се срещне с Лусинда по този начин в дамското шивашко ателие беше такава ужасна грешка, че душата на Даниел гореше всеки път, щом се сетеше за това.
А той не можеше да спре да мисли за него.
Пълните й розови устни, присвиващи се, за да изрекат думите: Мисля, че ви познавам. Моля ви, почакайте.
Толкова прекрасно и толкова гибелно.
О, защо не можеше да е нещо дребно? Някаква кратка размяна на реплики, след като ухажването им вече беше напреднало? Тогава може би нямаше да има такова голямо значение. Но първото виждане! Лусинда Биско бе зърнала за пръв път него, погрешния Даниел. Той можеше да застраши всичко. Можеше да изопачи бъдещето толкова лошо, че неговата Лус можеше вече да е мъртва, неузнаваемо променена...
Но не: ако беше така, той нямаше да пази своята Лус в паметта си. Времето щеше да се е поправило и той нямаше да изпитва никакви съжаления, защото неговата Лус щеше да е различна.
Миналото му превъплъщение сигурно беше реагирало на Лусинда Биско по начин, който прикриваше грешката на Даниел. Не можеше да си спомни напълно как бяха започнали нещата, а само как бяха завършили. Но нямаше значение: не можеше да отиде никъде наблизо до миналото си превъплъщение, за да го предупреди, от страх да не се сблъска отново с Лусинда и да нанесе още по–голяма вреда. Всичко, което можеше да направи, беше да се отдръпне и да изчака това да отмине.
Беше свикнал с вечността, но това се оказа Адът.
Даниел изгуби представа за времето, остави го да се носи в звуците на океана, който се плискаше в брега. Поне за малко.
Лесно можеше да поднови търсенето си, като влезе в някой Вестител и проследи Лус до следващия живот, който посетеше. Но по някаква причина се задържаше в Хелстън, чакайки, докато животът на Лусинда Биско свърши тук.
Когато се събуди тази вечер, с небето, прорязано от пурпурни облаци, Даниел го почувства. Лятното слънцестоене. Нощта, в която тя щеше да умре. Той избърса пясъка от кожата си и почувства странното болезнено усещане в скритите си криле. Сърцето му пулсираше с всеки удар.
Беше време.
Смъртта на Лусинда щеше да се случи чак след падането на нощта.