По–ранното превъплъщение на Даниел щеше да бъде само в гостната на семейство Констанс. Той щеше да рисува Лусинда Биско за последен път. Куфарите му щяха да стоят отвън пред вратата, празни, както обикновено, ако не се брояха една кожена кутия за моливи, няколко скицника, книгата му за Пазителите, един допълнителен чифт обувки. Наистина възнамеряваше да отплава на другата сутрин. Каква лъжа.
В миговете, водещи до смъртта й, Даниел рядко беше честен със себе си. Винаги се изгубваше в любовта си. Всеки път се заблуждаваше, опиваше се от присъствието й и губеше представа за онова, което трябваше да се случи.
Помнеше особено добре как беше свършило в този живот в Хелстън: отричаше, че тя трябва да умре чак до мига, когато я беше притиснал към завесите от рубиненочервено кадифе и я бе целунал, потъвайки в забрава.
Тогава беше проклинал съдбата си; беше направил грозна сцена. Още чувстваше агонията, прясна като белег от нажежено желязо върху кожата му. И помнеше споходилото го видение.
В очакване на залеза застана сам на брега и остави водата да докосва леко босите му крака. Затвори очи, разпери ръце и остави крилете си да изникнат от белезите на раменете му. Те се надиплиха зад него, като се полюляваха на вятъра и му създадоха усещане за безтегловност, което му даде някакъв моментен покой. В отражението им върху водата виждаше колко са ярки, колко огромен и яростен го правеха да изглежда.
Понякога, когато беше най–неутешим, Даниел отказваше да разпери крилете си. Това беше начин, по който да се накаже сам. Дълбокото облекчение, осезаемото, неописуемо усещане за свобода, което разперването на крилете даваше на душата му, само му се струваше лъжовно, като наркотик. Тази вечер си позволи този прилив.
Подгъна колене върху пясъка и се оттласна във въздуха.
На няколко фута от повърхността на водата бързо се извъртя, така че да е с гръб към океана, с криле, разперени под тялото му като великолепен проблясващ сал.
Плъзна се по повърхността, разтягайки мускули с всеки продължителен замах на крилете си, носейки се плавно по вълните, докато водата смени цвета си от тюркоазен на леденосин. После се гмурна под повърхността. Крилете му бяха топли, докато океанът бе хладен, и оставяха малка виолетова следа, която го обкръжаваше.
Даниел обичаше да плува. Мразовитата вода, непредсказуемата сила и посока на течението, хармонията между океана и луната. Това беше едно от малкото земни удоволствия, които истински разбираше. Най–много от всичко, обичаше да плува с Лусинда.
С всеки замах на крилете си Даниел си представяше Лусинда там с него, плъзгаща се грациозно през водата, както толкова много пъти преди, наслаждаваща се на топлото блещукащо сияние.
Когато ярката луна се показа в тъмното небе и Даниел беше някъде в далечния край на брега на Рейкявик, той се изстреля от водата. Право нагоре, размахвайки криле с ожесточеност, която студа отърси от него.
Вятърът плющеше отстрани по тялото му, изсушавайки го за секунди, докато той се издигаше плавно все по–високо и по–високо във въздуха. Устреми се през плътните сиви пелени от облаци, после свърна назад и започна да се спуска под обсипаната със звезди небесна шир.
Крилете му се развяваха свободно, дълбоко, изпълнени със сила, породена от любов и ужас и от мисли за нея, правейки леки вълни във водата под него, така че тя блещукаше като късчета диаманти. Набра огромна скорост, докато прелиташе обратно над Фарьорските острови и прекосяваше Ирландско море. Спусна се надолу покрай канала „Сейнт Джордж“ и, накрая, обратно към Хелстън.
Колко противоречащо на природата му бе да гледа как любимото му момиче се появява, само за да умре!
Но Даниел трябваше да прозре отвъд този момент и тази болка. Трябваше да погледне към всички Лусинди, които щяха да дойдат след тази жертва – и онази, към която се стремеше той, последната Лус, която щеше да сложи край на този прокълнат цикъл.
Смъртта на Лусинда тази вечер беше единственият начин, по който те двамата можеха да спечелят, единственият начин, по който изобщо щяха да имат шанс.
Докато стигне до имението на семейство Констанс, къщата вече беше тъмна, а въздухът беше горещ и неподвижен.
Прибра крилете си плътно до тялото, като забави спускането си по южната страна на имението. Ето го белият покрив на верандата, изглед от въздуха към градините. Ето я осветената от луната чакълеста пътека, по която тя трябваше да е вървяла само преди броени минути, измъквайки се тайно от къщата на баща си в съседство, след като всички останали бяха заспали. Наметнала дълга черна пелерина върху нощницата си, забравила скромността си в бързината да го намери.