Отвън Даниел не издържаше вече. Замахна силно с крило през прозореца, разпръсквайки късчета стъкло навън в нощта. После се устреми през назъбената дупка.
– Какво правиш тук? – ахна предишното му превъплъщение, по чиито бузи се стичаха сълзи. С двата напълно разперени чифта криле в огромната гостна почти нямаше място за тях. Те изопнаха плещи възможно най–много назад, за да се отдръпнат един от друг. И двамата познаваха опасността от докосването.
– Наблюдавах – каза Даниел.
– Ти... какво? Върна се да гледаш? – Предишното му превъплъщение разпери широко ръце и криле. – Това ли искаше да видиш? – Беше ясно до болка колко дълбоко страда.
– Това трябваше да се случи, Даниел.
– Не ми пробутвай тези лъжи. Не смей. Да се посъветваш отново с Кам ли се върна?
– Не! – почти изкрещя Даниел на предишното си превъплъщение. – Слушай: съществува време, не много далече от сегашния момент, когато ще имаме шанс да променим тази игра. Нещо се е изменило и нещата са различни. Ще дойде време, когато ще имаме шанс да спрем да правим това отново и отново. Когато Лусинда най–после ще може...
– Да прекъсне цикъла? – прошепна предишното му превъплъщение.
– Да. – Даниел започваше да усеща замайване. Единият от тях беше излишен в тази стая. Време беше той да си върви. – Това ще отнеме известно време – заяви той, обръщайки се назад, когато стигна до прозореца. – Но не изоставяй надеждата си.
После Даниел се измъкна през счупения прозорец. Думите му – не изоставяй надеждата си – отекваха в ума му, когато се понесе през небето, дълбоко в сенките на нощта.
Борбата продължава
Таити, френска Полинезия, 11 декември 1775 г.
Лус се озова едва–едва крепяща се върху паянтова дървена греда.
Гредата изскърца, когато се наклони леко наляво, после изскърца отново, когато се отпусна много бавно надясно. Люлеенето беше равномерно и непрестанно, сякаш гредата беше прикрепена към много късо махало.
Горещ вятър развя косата й така, че тя зашиба лицето й и отвя слугинската й шапчица от главата. Гредата под нея се люшна отново и краката й се подхлъзнаха. Тя падна върху гредата и едва успя да се вкопчи в нея, преди да се търкулне надолу...
Къде се намираше? Пред нея беше безкрайната синева на открито небе. По–тъмносиньо там, където трябва да беше хоризонтът. Тя погледна надолу.
Намираше се невероятно високо горе.
Подгизнал от вода прът се простираше на сто стъпки под нея, завършвайки в дървена палуба. О! Беше мачта. Лус седеше на най–горната палуба на много голям платноход.
Много голям претърпял крушение платноход, точно отвъд крайбрежието на остров с черни брегове.
Носът на платнохода беше жестоко разбит в риф от остри като бръснач вулканични скали, които го бяха оставили превърнат на прах. Гротът бе раздробен: опърпани парчета жълто-кафяво платно, които се развяваха и плющяха свободно на вятъра. Въздухът миришеше както на сутринта след мощна буря, но този кораб беше толкова разнебитен, че имаше вид, сякаш е там от години.
Всеки път, щом вълните връхлитаха по покритите с черен пясък брегове, водни пръски се издигаха на десетки футове нагоре от процепите в скалите. Вълните люлееха разбития кораб – и гредата, в която Лус се бе вкопчила – толкова силно и грубо, че тя имаше чувството, че ще повърне.
Как щеше да слезе? Как щеше да стигне до брега?
– Аха! Я виж ти кой е кацнал като птичка върху пръчка в клетка. – Гласът на Бил надвика шума на разбиващите се вълни. Той се появи в далечния край на гниещата мачта на кораба, като вървеше с изпънати и протегнати пред тялото ръце, сякаш се крепи върху гимнастическа греда.
– Къде сме? – Лус беше твърде нервна, за да прави внезапни движения.
Бил продължително си пое въздух през зъби и напълни дробовете си.
– Не можеш ли да усетиш вкуса му? Северното крайбрежие на Таити? – Той се тръсна до Лус, ритна с късите си набити крака, протегна нагоре късите си сиви ръце и сключи пръсти зад главата си. – Не е ли истински рай?
– Мисля, че ще повърна.
– Глупости. Просто трябва да успееш да сдържиш пристъпа на гадене.
– Как се озовахме... – Лус отново се огледа набързо наоколо за някой Вестител. Не виждаше нито една сянка, само безкрайната безизразна синева на празните небеса.
– Погрижих се за придвижването и настаняването вместо теб. Мисли за мен като за туристическия си агент и си представяй, че си на почивка.
– Не сме на почивка, Бил.