– Не сме ли? Аз пък мислех, че правим Голямата Любовна Обиколка. – Той разтърка чело и от скалпа му се посипаха късчета кремък. – Погрешно ли съм разбрал?
– Къде са Лусинда и Даниел?
– Почакай. – Той кръжеше във въздуха пред Лус. – Не искаш ли малко история?
Лус не му обърна внимание и изтича към мачтата. Неуверено протегна крак към най–високата от дървените пречки, които излизаха като спици от двете страни на мачтата.
– Поне не искаш ли помощ?
Тя беше затаила дъх и се опитваше да не гледа надолу, когато кракът й се подхлъзна от дървената пречка за трети път. Най–накрая преглътна на сухо и протегна ръка да поеме студения, груб нокът, който Бил протегна към нея.
Когато пое ръката на Бил, той я изтегли напред, после я издърпа изцяло от мачтата. Тя изписка, когато мокрият вятър блъсна лицето й, развявайки полата на роклята й около талията. Затвори очи и зачака да я запрати през прогнилите дъски на палубата долу.
Само че това не стана.
Тя чу свистене и почувства как тялото й заседна във въздуха. Отвори очи. Късите набити криле на Бил се бяха издули като балони и бяха поели вятъра. Той крепеше тежестта й само с една ръка, носейки я бавно към брега. Беше невероятно колко пъргав и подвижен беше, колко лек. Лус с изненада откри, че се отпуска – по някакъв начин усещането, че лети, вече й се струваше естествено.
Даниел. Когато въздухът я обкръжи, тя бе завладяна от болезнения копнеж да бъде с него. Да чуе гласа му и да усети вкуса на устните му – Лус не можеше да мисли за нищо друго. Какво не би дала да бъде в обятията му точно в този момент!
Онзи Даниел, когото бе срещнала в Хелстън, колкото и щастлив да беше да я види, не я беше познавал истински. Не така, както я познаваше нейният Даниел. Къде ли беше той точно сега?
– По–добре ли се чувстваш? – попита Бил.
– Защо сме тук? – попита Лус, докато се носеха високо над водата. Беше толкова бистра, че тя виждаше как отдолу се движат мастилено–тъмни сенки – огромни рибни пасажи, които плуваха с лекота, следвайки бреговата линия.
– Виждаш ли онази палма? – Бил посочи напред със свободния си нокът. – Най–високата, третата, като броиш от процепа в пясъчния нанос?
Лус кимна, присвивайки очи.
– Там баща ти в този живот построил колибата си. Най–хубавото бунгало на плажа! – Бил се прокашля. – Всъщност това е единственото бунгало на плажа. Британците дори още не са открили тази страна от острова. Затова, когато баща ти излизал на риболов, мястото било главно на разположение само на вас двамата с Даниел.
– Даниел и аз... сме живели тук... заедно?
Хванати за ръце, Лус и Бил стъпиха на брега с гъвкавата елегантност на двама танцьори, изпълняващи балетна стъпка. Лус беше благодарна – и малко шокирана – колко гладко беше успял да я свали от мачтата на кораба, но щом стъпи твърдо на земята, отдръпна ръка от мръсния му нокът и я избърса в престилката си.
Тук беше невероятно красиво. Кристалночистите води се плискаха в непознатите и прекрасни плажове от черен пясък. Китки цитрусови дръвчета и палми се надвесваха над брега, натежали от яркооранжеви плодове. Отвъд дърветата, през мъглите на тропическата гора, се издигаха ниски планини. Водопади се врязваха в тях. Вятърът тук долу не беше толкова ожесточен; още по–хубаво – бе натежал от аромата на хибискус. Не беше трудно да си представиш, че можеш да прекараш тук една почивка, камо ли пък – цял живот.
– Ти си живяла тук. – Бил тръгна по протежение на криволичещата брегова линия, като оставяше малки следи от нокти в тъмния пясък. – Баща ти и всичките десетима от останалите местни жители, които са живели на разстояние, достатъчно близко, за да се измине с кану, са те наричали... ами, звучало е като нещо от рода на Лулу.
Лус вървеше бързо, за да не изостава, навила и вдигнала полите на слугинските си дрехи от Хелстън, за да не се влачат по пясъка. Спря и направи гримаса.
– Какво? – каза Бил. – Мисля, че е сладко. Лулу. Лулулулулу.
– Престани.
– Както и да е, Даниел е бил нещо като пират–изследовател. Виждаш ли онази лодка ей там? Твоето върховно гадже я отмъкнало от личния кораб на Джордж Трети. – Той хвърли поглед назад към разбития платноход. – Но на капитан Блай и неговия екипаж от метежници щели да са им нужни още две години да проследят Даниел дотук, а дотогава... сещаш се.
Лус преглътна. Дотогава Даниел вероятно щеше отдавна да е заминал, защото Лусинда щеше да е отдавна мъртва.
Бяха стигнали до една пролука в редицата от палми. Река е доста солени води се виеше спираловидно между океана и малко вътрешно сладководно езерце. Лус се промъкна по няколко плоски камъка, за да прекоси водата. През фустите и бельото й избиваше пот и тя си помисли да съблече задушаващата я дреха и да се гмурне право в океана.