– Колко време имам с Лулу? – попита тя. – Преди да се случи?
Бил вдигна ръце:
– Мислих си, че искаш само да видиш доказателство, че любовта, която споделяш с Даниел, е истинска.
– Да, искам.
– За това няма да ти трябват повече от десет минути.
Излязоха на къса пътека с орхидеи от двете страни, която с лъкатушене излизаше на друг девствен плаж. Малка хижа със сламен покрив се издигаше върху подпори близо до ръба на светлосинята вода. Зад хижата потрепваше полъхвана от вятъра палма.
Бил се настани над рамото на Лус, като кръжеше във въздуха.
– Погледни я. – Каменният му нокът посочи към палмата.
Лус гледаше със страхопочитание как два чифта крака се показаха от палмовите листа високо на тресящия се ствол на дървото. После едно момиче, което не носеше нищо друго освен тъкана пола и голям хавайски венец на врата, метна четири влакнести кафяви кокосови ореха към брега, а после бързо се спусна по възлестия ствол към земята.
Косата на момичето беше дълга и свободно пусната, улавяйки в тъмните си кичури ромбоидни късчета слънчева светлина. Лус познаваше точното усещане – как косата гъделичкаше ръцете й, докато се люшка на вълни покрай кръста й. Слънцето беше придало на кожата на Лулу наситен златисто–кафяв цвят – по–тъмна, отколкото някога е била Лус, дори когато прекарваше цяло лято в плажната вила на баба си в Билокси – а по лицето и горната част на ръцете й бяха изрисувани тъмни геометрични татуировки. Тя съществуваше някъде между напълно неузнаваемата и типичната Лус.
– Еха! – прошепна Лус, когато Бил я дръпна зад прикритието на храстовидно дърво с пурпурни цветове. – Хей... Оу! Какво правиш?
– Придружавам те до по–безопасно място за наблюдение. – Бил я повлече отново нагоре във въздуха, докато се издигнаха през балдахина от листа. Щом стигнаха до дърветата, той я повдигна до един висок, здрав клон и я настани върху него и тя видя целия плаж.
– Лулу!
Гласът си проправи път през кожата на Лус и стигна право до сърцето й. Гласът на Даниел. Той я викаше. Той я желаеше. Нуждаеше се от нея. Лус се обърна в посоката на звука. Дори не беше забелязала, че е започнала да се надига от мястото си на високия клон, сякаш можеше просто да се отдалечи от върха на дървото и да литне към него, докато Бил не я сграбчи за лакътя.
– Точно затова трябваше да довлека тук горе задника на баща ти. Той не говори с теб. Говори с нея.
– О. – Лус тежко се отпусна обратно долу. – Вярно.
На черния пясък момичето с кокосовите орехи, Лулу, тичаше. А онзи долу на брега, който тичаше бързо към нея, беше Даниел.
Беше без риза, великолепно загорял и мускулест, само с отрязани до коленете тъмносини панталони, които се нищеха по ръбовете. По кожата му проблясваше морска вода – току–що се беше гмуркал в океана. Под босите му крака хвърчеше пясък. Лус завиждаше на водата, завиждаше на пясъка. Завиждаше на всичко, което успяваше да се докосне до Даниел, докато тя беше принудена да стои горе на това дърво. Най–много завиждаше на предишното си превъплъщение.
Тичайки към Лулу, Даниел изглеждаше толкова щастлив и толкова естествен, колкото Лус не помнеше да го е виждала някога. От тази гледка й се доплака.
Стигнаха един до друг. Лулу се хвърли в прегръдките му и той я сграбчи буйно, завъртайки я във въздуха. Остави я отново на земята и я обсипа с целувки, целувайки връхчетата на пръстите й и ръцете й над лактите, чак до раменете, шията й, устата.
Бил се облегна на рамото на Лус:
– Събуди ме, когато стигнат до хубавата част – каза той с прозявка.
– Перверзник! – Идваше й да го цапне, но не искаше да го докосва.
– Имам предвид татуирането. Ама че мръсно подсъзнание имаш. Падам си по татуировките, ясно?
Когато Лус погледна назад към двойката на брега, Лулу водеше Даниел към тъкана рогозка, разстлана на пясъка недалеч от бунгалото. Даниел измъкна късо мачете от колана на панталоните си и започна да сече един от кокосовите орехи. След няколко удара отдели горната част и подаде остатъка от ореха на Лулу. Тя отпи голяма глътка, млякото покапа от ъгълчетата на устата й. Даниел ги изчисти с целувка.
– Няма татуиране, те само... – Лус млъкна рязко, когато предишното й превъплъщение изчезна в колибата. Лулу се появи отново миг по–късно, като носеше малък вързоп, завързан с палмови листа. Разви някакъв инструмент, който приличаше на дървен гребен. Зъбците му проблясваха на слънцето, сякаш бяха остри като игли. Даниел се отпусна върху рогозката, гледайки как Лулу потопи гребена в голяма, плитка мидена черупка, пълна с черен прах.