Лулу бързо го целуна и се залови за работа.
Започвайки от гръдната му кост, тя притисна гребена в кожата му. Работеше чевръсто, като натискаше силно и бързо, и с всяко движение на гребена оставяше черно петно, татуирано върху кожата му. Лус вече започваше да различава някаква форма: малък нагръдник с шахматни шарки. Щеше да обхване целите му гърди. Лус беше ходила в студио за татуировки само веднъж, в Ню Хампшър с Кали, която искаше малко розово сърчице на хълбока. Беше отнело по–малко от минута и Кали бе пищяла гръмогласно през цялото време. Тук обаче Даниел лежеше безмълвно, без да издава нито звук, без да отмества очи от Лулу дори за миг. Отне много време и Лус почувства как по долната част на гърба й се стичат струйки пот, докато гледаше.
– Е? Какво ще кажеш за това? – смушка я Бил. – Обещах ли да ти покажа любов, или не?
– Несъмнено имат вид на влюбени. – Лус сви рамене. – Но...
– Но какво? Имаш ли представа колко болезнено е това? Погледни го. Прави татуирането да изглежда като милувка от лек ветрец.
Лус се присви на клона.
– Това ли е поуката тук? Болката се равнява на любов?
– Ти ми кажи – рече Бил. – Може и да се изненадаш да го чуеш, но не може да се каже, че жените се избиват да тропат на вратата на Бил.
– Искам да кажа, ако татуирам върху тялото си името на Даниел, това ще значи ли, че го обичам повече, отколкото вече го обичам?
– Това е символ, Лус. – Бил изпусна дрезгава въздишка. – Приемаш нещата твърде буквално. Помисли си за това по този начин: Даниел е първото привлекателно момче, което Лулу е виждала някога. До момента, в който той се е появил на брега преди няколко месеца, целият свят на тази девойка се е състоял от баща й и няколко тлъсти туземци.
– Тя е Миранда – каза Лус, спомняйки си любовната история от „Бурята“, която беше чела, когато изучаваше Шекспир в десети клас.
– Колко изключително цивилизовано от твоя страна! – Бил присви одобрително устни. – Те наистина са като Фердинанд и Миранда. Красивият чужденец, претърпял крушение на бреговете на родината й...
– Значи, разбира се, за Лулу това е било любов от пръв поглед – промърмори Лус. Именно от това се беше страхувала: същата лекомислена, автоматично зараждаща се любов, която я беше смутила в Хелстън.
– Правилно – каза Бил. – Тя не е имала избор, освен да се влюби. Но интересното тук е Даниел. Виждаш ли, той не е трябвало да я учи да тъче платно или да печели доверието на баща й, като налови риба за сушене колкото за цял сезон, или да прави артистични изпълнения – Бил посочи към влюбените на плажа, – да се съгласява да татуира цялото си тяло в съответствие с местния обичай на Лулу. Щеше да бъде достатъчно Даниел просто да се появи. Лулу така или иначе щеше да го обича.
– Той го прави, защото... – Лус мислеше на глас. – Защото иска да спечели любовта й. Защото иначе щеше просто да се възползва от проклятието, което тегне над тях. Защото независимо от какъв цикъл са обвързвани, любовта му към нея е... истинска.
Тогава защо Лус не беше напълно убедена?
На плажа Даниел се надигна и седна. Хвана Лулу за раменете и започна да я целува нежно. Гърдите му кървяха от татуирането, но изглежда никой от двамата не забелязваше. Устните им почти не се разделяха, те дори за миг не откъсваха поглед един от друг.
– Искам да си тръгна сега – внезапно каза Лус на Бил.
– Наистина ли? – Бил примигна, изправяйки се на клона, сякаш го беше стреснала.
– Да, наистина. Получих онова, за което дойдох и съм готова да продължа. Веднага. – Тя също се опита да се изправи, но клонът се люшна под тежестта й.
– Ъм, добре. – Бил я хвана под ръка да я подкрепи. – Накъде?
– Не знам, но да побързаме. – Слънцето се спускаше ниско в небето зад тях, удължавайки сенките на влюбените върху пясъка. – Моля те. Искам да запазя един хубав спомен. Не искам да я виждам как умира.
Лицето на Бил беше сбърчено и объркано, но той не каза нищо.
Лус не можеше да чака повече. Затвори очи и остави желанието си да призове Вестител. Когато отново отвори очи, видя потрепване в сянката на една пасифлора наблизо. Съсредоточи се, призовавайки я с цялата си сила, докато Вестителят не започна да трепери.
– Хайде – каза тя, като стисна зъби.
Най–после Вестителят се освободи, смъкна се със свистящ звук от дървото и полетя из въздуха, спирайки плавно точно пред нея.
– Спокойно сега – каза Бил, като кръжеше над клона. – Отчаянието и пътуването чрез Вестители не се съчетават добре. Като мариновани зеленчуци и шоколад.
Лус се втренчи в него.