Но не така. Замръзнала, сама и напълно неподготвена за мястото и времето, където се намираше – където и когато да беше това.
Видя пред себе си покрита със сняг улица, стоманеносиво небе над бели постройки. Чуваше как нещо тътне в далечината. Но не искаше да мисли какво означава каквото и да било от това.
– Чакай – прошепна тя на Вестителя.
Сянката се отдалечи мъгливо на трийсетина сантиметра зад връхчетата на пръстите й. Тя се опита да я улови, но Вестителят й се изплъзна, отдалечавайки се с потрепване. Тя скочи към него и улови малко влажно късче от него между пръстите си...
Но после, в един миг, Вестителят се разби на меки черни отломки върху снега. Те избледняха, после изчезнаха.
– Страхотно – промърмори тя. – Сега какво?
В далечината тясната улица завиваше наляво и се свързваше с обгърната в сенки пресечка. По тротоарите бяха натрупани високи купчини разчистен сняг, който преди това се беше трупал между двете дълги редици от белокаменни сгради. Те бяха зашеметяващи, не приличаха на нищо друго, което Лус беше виждала някога, с по няколко етажа, и целите им фасади бяха изваяни с редици от светли каменни арки и сложно изработени колони.
Всички прозорци бяха тъмни. Лус изпита усещането, че може би целият град ще е тъмен. Единствената светлина идваше от самотна газова улична лампа. Ако имаше луна, то тя беше затулена от плътна облачна пелена. В небето отново се разнесе тътен. Гръмотевица?
Лус обви ръце около гърдите си. Замръзваше.
– Лушка!
Женски глас. Дрезгав и стържещ, като на жена, прекарала живота си в рязко даване на заповеди. Но гласът също трепереше.
– Лушка, глупачка такава. Къде си?
Сега звучеше по–близо. На Лус ли говореше? В този глас имаше и още нещо, нещо странно, което Лус не можеше да облече напълно в думи.
Когато фигурата се зададе с клатушкане иззад заснежения уличен ъгъл, Лус се взря в жената, като се опитваше да се сети откъде я познава. Беше много ниска и леко прегърбена, може би в края на шейсетте. Обемистите й дрехи изглеждаха твърде големи за тялото й. Косата й беше прибрана под дебел черен шал. Когато видя Лус, лицето й се сбърчи в объркана гримаса.
– Къде беше?
Лус се огледа наоколо. Беше единственият друг човек на улицата. Старата жена говореше на нея.
– Точно тук – чу се да казва.
На руски.
Плесна се с длан през устата. Значи това й се беше сторило толкова странно в гласа на старицата: тя говореше език, който Лус никога не беше учила. И въпреки това Лус не само разбираше всяка дума, но и можеше да отговори на същия език.
– Идва ми да те убия – каза жената, като дишаше тежко, като се втурна към Лус и бурно обви ръце около нея.
За жена, толкова крехка на вид, прегръдката й бе силна. От топлината на друго тяло, притискащо се към Лус след толкова силен студ, почти й се доплака. В отговор тя прегърна силно жената.
– Бабо? – прошепна тя, приближила устни към ухото на жената, някак знаейки, че жената е именно това.
– Само като си помисля за всички нощи, в които се прибирам от работа и откривам, че те няма – каза жената. – А сега подскачаш насред улицата като луда? Ходи ли изобщо на работа днес? Къде е сестра ти?
В небето отново се разнесе онзи тътен. Звучеше като приближаваща мощна буря. Бързо придвижваща се. Лус потрепери и поклати глава. Не знаеше.
– Аха – каза жената. – Сега не си толкова безгрижна. – Тя погледна Лус с присвити очи, после я отблъсна, за да я огледа по–подробно. – Боже мой, какво си облякла?
Лус се раздвижи смутено, докато баба й от предишния живот гледаше със зяпнала уста джинсите й и прокарваше топчестите си пръсти по копчетата на фланелената й риза. Сграбчи късата, разчорлена конска опашка на Лус.
– Понякога си мисля, че си луда като баща си, мир на праха му.
– Аз просто... – Зъбите на Лус тракаха. – Не знаех, че ще бъде толкова студено.
Жената се изплю на снега, за да покаже неодобрението си. Изхлузи палтото си:
– Вземи това, преди да замръзнеш до смърт. – Тя грубо загърна с палтото Лус, чиито пръсти бяха наполовина замръзнали, докато се мъчеше да го закопчае. После баба й развърза шала от врата си и го уви около главата на Лус.
Мощен бумтеж в небето стресна и двете. Сега Лус знаеше, че това не е гръмотевица.
– Какво е това? – прошепна тя.
Старицата се втренчи в нея.
– Войната – промърмори тя. – Да не си изгубила и ума си заедно с дрехите? Идвай сега. Трябва да вървим.