– Искам да кажа: недей да се отчайваш дотолкова, че да губиш представа какво искаш.
– Искам да се махна оттук – каза Лус, но не можеше да прилъже сянката да заеме стабилна форма, колкото и усилия да полагаше. Не гледаше към влюбените на плажа, но въпреки това чувстваше как мракът се сгъстява в небето над брега. Не бяха дъждовни облаци. – Ще ми помогнеш ли, Бил?
Той въздъхна, посягайки към тъмното безформено нещо във въздуха и го притегли към себе си.
– Наясно си, че това е твоята сянка. Аз й придавам форма, но това си е твоят Вестител и твоето минало.
Лус кимна.
– Което означава, че нямаш представа къде ще те отведе, а аз не нося отговорност.
Тя кимна отново.
– Добре тогава. – Той потърка една част от Вестителя, докато потъмня, после подхвана тъмното място с нокътя си и го дръпна. То служеше за нещо като дръжка на брава. Вонята на плесен плисна навън, при което Лус се закашля.
– Да, и аз го подушвам – каза Бил. – Тази сянка е стара. – Направи й знак да тръгне напред. – Първо дамите.
Прусия, 7 януари 1758 г.
Една снежинка докосна носа на Лус.
После втора, и трета, и още, и още, докато буря от малки вихрушки изпълни въздуха и целият свят стана студен и бял. Тя издиша продължително и дъхът й образува облак в мразовития студ.
По някакъв начин бе знаела, че ще се озоват тук, макар да не беше напълно сигурна къде е това „тук“. Всичко, което знаеше, беше, че следобедното небе беше притъмняло от яростна буря, а през черните й кожени ботуши се просмукваше мокър сняг, който хапеше пръстите на краката й и я смразяваше чак до костите.
Отиваше на собственото си погребение.
Беше го почувствала в мига, когато минаваше през последния Вестител. Прииждащ студ, неподатлив като ледена кора. Озова се пред портите на някакво гробище: всичко беше покрито със снежна пелена. Зад нея имаше път с дървета от двете страни, с голи клони, които се извиваха като хищни нокти към оловносивото небе. Пред нея имаше нисък насип от заснежена пръст; надгробни камъни и кръстове стърчаха от белотата като неравни, мръсни зъби.
На няколко стъпки зад нея някой подсвирна.
– Сигурна ли си, че си готова за това?
Бил. Звучеше задъхано, сякаш току–що я беше настигнал.
– Да. – Устните й трепереха. Обърна се едва когато Бил се спусна близо до раменете й.
– Ето – каза той, като й подаде тъмно палто от норки. – Помислих си, че може да ти е студено.
– Откъде...
– Отмъкнах го от една хубавица, която се прибираше от пазара ей там. Не се тревожи, тя вече си беше достатъчно подплатена от природата.
– Бил!
– Хей, ти имаше нужда от него! – Той сви рамене. – Да си го носиш със здраве.
Той наметна раменете на Лус с дебелото палто и тя го придърпа плътно около себе си. Беше невероятно меко и топло. Заля я вълна от признателност: тя протегна ръка нагоре и пое нокътя му, без дори да я е грижа, че е лепкав и студен.
– Добре – каза Бил, като стисна ръката й. За миг Лус почувства странна топлина във връхчетата на пръстите си. Но после тя изчезна и каменните пръсти на Бил станаха студени като камък. Той си пое дълбоко и нервно дъх. – Ъм. Ъъъ, Прусия, средата на осемнайсети век. Живееш в селце на бреговете на река Хендел. Много приятно. – Той прочисти гърло и шумно изкашля голяма храчка, а после продължи: – Би трябвало да кажа, ъъ, че си живяла. Ти всъщност, току–що си... ами...
– Бил? – Тя протегна врат, за да го погледне, седнал сгушен на рамото й. – Всичко е наред – каза меко. – Не е нужно да обясняваш. Позволи ми просто, нали се сещаш, да го почувствам.
– Така вероятно е най–добре.
Когато Лус влезе тихо през портите на гробището, Бил изостана назад. Седна с кръстосани крака на върха на обвит в лишеи надгробен паметник, като чоплеше мръсотията под ноктите си. Лус спусна шала върху главата си, за да скрие още от лицето си.
Далече напред имаше опечалени хора, с черни дрехи и мрачни лица, притиснати толкова плътно един до друг, за да се топлят, че приличаха на една–единствена безформена маса от печал. С изключение на един човек, който стоеше зад групата и далече встрани. Той сведе непокритата си руса глава.
Никой не говореше с Даниел, нито го поглеждаше. Лус не можеше да прецени дали е смутен, че е пренебрегнат, или предпочита така.
Когато тя се озова зад малката тълпа, погребението приключваше. В плосък сив надгробен камък беше издълбано име: Лусинда Мюлер. Едно момче на не повече от дванайсет години, с тъмна коса и бледа кожа и стичащи се по лицето му сълзи, помогна на баща си – нейният баща от този друг живот? – да изсипе първата лопата пръст върху гроба.
Тези мъже сигурно бяха роднини на предишното й превъплъщение. Сигурно я бяха обичали. Зад тях плачеха жени и деца; Лусинда Мюлер сигурно бе означавала нещо и за тях. Може би беше означавала всичко за тях.