Но Лус Прайс не познаваше тези хора. Почувства се коравосърдечна и изпита странно усещане, когато осъзна, че те не означават нищо за нея дори когато виждаше болката по лицата им. Даниел беше единственият тук, който наистина имаше значение за нея, човекът, при когото искаше да изтича, онзи, от когото искаше да се отдръпне.
Той не плачеше. Дори не се взираше в гроба като всички останали. Беше сключил ръце пред тялото си и гледаше надалече – не към небето, а някъде много нататък в далечината. В един миг очите му бяха виолетови, в следващия – сиви.
След като членовете на семейството хвърлиха няколко лопати пръст върху ковчега и гробът беше осеян с цветя, присъстващите на погребението се разделиха и тръгнаха с несигурни крачки обратно към главния път. Всичко беше свършило.
Остана само Даниел. Неподвижен като мъртвите.
Лус също изостана назад, отдръпвайки се зад един нисък мавзолей на няколко парцела оттам, като го наблюдаваше да види какво ще направи.
Беше здрач. Гробището беше на тяхно разположение. Даниел се смъкна на колене до гроба на Лусинда. Сняг се сипеше върху гробището, покривайки раменете на Лус, едри снежинки се заплитаха в миглите й, мокреха връхчето на носа й. Тя се промъкна зад ъгъла на мавзолея; цялото й тяло беше напрегнато.
Дали той щеше да обезумее от мъка? Дали щеше да рови с нокти замръзналата пръст и да блъска с юмруци по надгробния камък и да вие, докато вече не му останат сълзи за проливане? Не можеше да се чувства толкова спокоен, колкото изглеждаше. Беше невъзможно, преструвка. Но Даниел почти не погледна към гроба. Легна на една страна в снега и затвори очи.
Лус зяпна. Беше толкова неподвижен и великолепен. Със затворени клепачи, изглеждаше напълно умиротворен. Тя беше наполовина влюбена, наполовина смутена, и остана така няколко минути – докато така се смръзна, че трябваше да разтрие ръце и да се разтъпче, за да се стопли.
– Какво прави? – прошепна накрая.
Бил се появи зад нея и запърха около раменете й.
– Изглежда, че спи.
– Но защо? Дори не знаех, че ангелите имат нужда да спят...
– Имат нужда не е правилният израз. Могат да спят, ако им се прииска. Даниел винаги спи с дни, след като ти умреш. – Бил тръсна глава, сякаш си спомни нещо неприятно. – Добре де, невинаги. През повечето време. Сигурно е доста тежко да изгубиш единственото, което обичаш. Можеш ли да го виниш?
– Д–донякъде – заекна Лус. – Аз съм онази, която избухва в пламъци.
– А той е онзи, който остава сам. Вековният въпрос: кое е по–лошо?
– Но той дори не изглежда тъжен. Изглеждаше отегчен по време на цялото погребение. Ако бях аз, щях... щях...
– Какво щеше?
Лус се приближи до гроба и спря точно пред рехавата пръст, където започваше нейният парцел. Отдолу лежеше ковчег.
Нейният ковчег.
От тази мисъл по гърба й полазиха тръпки. Отпусна се на колене и положи длани в пръстта. Тя беше влажна и тъмна и смразяващо студена. Лус зарови ръце в нея, при което почти веднага почувства хапещия мраз, но не я беше грижа: посрещна с радост докосването. Беше искала Даниел да направи това, да търси опипом тялото й в пръстта. Да обезумее от желанието да си я върне обратно – жива и в обятията му.
Но той просто спеше, бе потънал в такъв мъртвешки сън, че дори не усети как тя коленичи точно до него. Искаше й се да го докосне, да го събуди, но не знаеше дори какво щеше да каже, когато той отвореше очи.
Вместо това тя риеше из калната земя, докато цветята, така спретнато положени върху нея, се разпиляха и изпочупиха, докато красивото палто от норки се изцапа, а ръцете и лицето й се покриха с кал. Тя копаеше и копаеше и отхвърляше пръстта настрани, посягайки по–надълбоко към мъртвото си превъплъщение. Копнееше до болка да установи някаква връзка.
Най–накрая пръстите й се удариха в нещо твърдо: дървеният капак на ковчега. Тя затвори очи и зачака проблясък, какъвто бе почувствала в Москва, светкавичният прилив на спомени, който беше нахлул в тялото й, когато беше докоснала портата на изоставената църква и беше почувствала живота на Лушка.
Нищо.
Само празнота. Самота. Виещ бял вятър.
И Даниел, заспал и недостижим.
Тя се отпусна на пети и зарида. Не знаеше нищо за момичето, което беше умряло. Струваше й се, че никога няма да узнае.
– Бууу–хуу – обади се тихо Бил от рамото й. – Ти не си там вътре, нали знаеш?