– Какво?
– Помисли за това. Ти не си вътре. Ако от теб изобщо е останало нещо, ти си вече само прашинка пепел. Не си имала тяло, което да погребат, Лус.
– Заради пожара. О. Но тогава защо...? – понечи да попита тя, после се спря. – Семейството ми е поискало това.
– Били са стриктни лутерани. – Бил кимна. – Всеки Мюлер от сто години насам има надгробен камък в това гробище. Затова и миналото ти превъплъщение също има. Просто под него няма нищо. Или не съвсем нищо. Любимата ти рокля. Кукла от детството. Твоята Библия. Такива неща.
Лус преглътна. Нищо чудно, че се чувстваше толкова празна отвътре.
– Значи Даниел... затова той не гледаше към гроба.
– Той е единственият, който приема, че душата ти е някъде на друго място. Остана, защото това е най–близкото място, на което може да отиде, за да се придържа към спомена за теб. – Бил се спусна толкова близо до Даниел, че полъхът от каменните му криле разроши косата на Даниел. Лус едва не изблъска Бил – Ще се опитва да спи, докато душата ти се установи някъде другаде. Докато намериш следващото си прераждане.
– Колко време отнема това?
– Понякога години, понякога секунди. Но той няма да спи с години. Независимо, че вероятно много би искал.
Когато Даниел се раздвижи на земята, Лус подскочи.
Той се размърда в пелената от сняг, която го обвиваше. Измъчен стон се откъсна от устните му.
– Какво става? – попита Лус, като се смъкна на колене и посегна към него.
– Не го буди! – бързо каза Бил. – Сънят му е изпълнен с кошмари, но е по–добре за него, отколкото да е буден. Докато душата ти се установи в нов живот, цялото съществувание на Даниел е мъчение.
Лус се разкъсваше между желанието да облекчи болката на Даниел и това да се опита да разбере, че ако го събуди, може само да влоши нещата.
– Както казах, понякога той, един вид, страда от безсъние... и именно тогава става наистина интересно. Но не би искала да видиш това. Не.
– Бих – каза тя, като се надигна и седна. – Какво се случва?
Месестите бузи на Бил потрепнаха, сякаш го бяха хванали да върши нещо нередно.
– Ами, ъъ, много пъти другите паднали ангели са наблизо – каза той, без да я поглежда в очите. – Пристигат и, нали се сещаш, опитват се да го утешат.
– Видях ги в Москва. Но ти не говориш за това. Има нещо, което не ми казваш. Какво става, когато...
– Не ти трябва да виждаш тези животи, Лус. Това е една страна от него...
– Това е една страна от него, която ме обича, нали? Дори да е тъмна или лоша, или разстройваща, имам нужда да видя това. Иначе пак няма да разбера какво преживява той.
Бил въздъхна:
– Гледаш ме, сякаш ти е необходимо разрешение от мен. Твоето минало ти принадлежи.
Лус вече се беше изправила на крака. Огледа се из гробището, докато погледът й падна върху малка сянка, която се простираше от задния край на надгробния й камък. Ето. Тази е. Лус беше удивена от увереността си. Това никога не се беше случвало преди.
На пръв поглед тази сянка изглеждаше като която и да е от другите сенки, които Лус неумело бе призовавала в гората в „Шорлайн“. Но този път тя виждаше нещо в самата сянка. Не беше образ, показващ конкретна посока, а странно сребристо сияние, което подсказваше, че този Вестител ще я отведе там, където душата й имаше нужда да отиде сега.
Вестителят я зовеше.
Тя отговори, посягайки навътре, към същността си, черпейки от сиянието, за да насочи сянката да се издигне от земята.
Късчето тъмнина се отдели от белия сняг и прие форма, когато се приближи. Беше наситено черно, по–студено от снега, който падаше навсякъде около нея, и литна към Лус като огромен, тъмен лист хартия. Пръстите й бяха напукани и схванати от студ, докато разстилаше сянката в по–голяма, овладяна форма. От вътрешността й идваше познатият полъх на зловонен вятър. Порталът беше широк и стабилен, преди Лус да осъзнае, че е останала без дъх.
– Започваш да ставаш добра в това – каза Бил. В гласа му имаше странна остра нотка, която Лус не изгуби време да анализира.
Не хвърли излишно време и да се гордее със себе си – макар че с някакво късче от съзнанието си бе наясно, че ако Майлс или Шелби бяха тук, досега вече щяха да се премятат по земята от въодушевление. Досега това беше най–сполучливото призоваване, което бе постигнала сама.
Но те не бяха тук. Лус беше сама, затова всичко, което можеше да направи, беше да продължи към следващия живот, да наблюдава още от Лусинда и Даниел, да попива всичко в паметта си, докато нещо започне да придобива смисъл. Тя опипа лепкавите краища, търсейки резе или дръжка на брава, просто някакъв вход. Най–накрая Вестителят се отвори със скърцане.