– Те просто си говорят. Флиртуват, сякаш са непознати, но в същото време изглежда сякаш се познават наистина добре. Не проумявам.
– Значи го дават бавно. Какво лошо има в това? – попита Бил. – Хлапетата в днешно време просто искат нещата да вървят бързо – бум, бум, ТРЯАААС!
– Нищо лошо няма, че не бързат, аз просто... – Лус млъкна насред изречението.
Миналото й превъплъщение падна на колене. Започна да се полюшва напред–назад, като се държеше за главата, после – за сърцето. По лицето на Даниел премина ужасено изражение. Изглеждаше толкова вдървен в белите си панталони и туниката, като статуя на самия себе си. Поклати глава, погледна към небето, като оформи само с устни думите: Не. Не. Не.
Лешниковите очи на момичето бяха станали безумни и пламтящи, сякаш нещо я беше обсебило. Пронизителен писък отекна из планините. Даниел се свлече на земята и зарови лице в ръцете си. Посегна към нея, но ръката му увисна във въздуха, без дори да се допре до кожата й. Тялото му се присви и се разтресе и точно в най–важния момент той извърна очи.
Единствена Лус гледаше как момичето, съвсем изневиделица, се превърна в огнен стълб. Толкова бързо.
Лютивият дим се изви в спираловидни струйки над Даниел. Очите му бяха затворени. Лицето му блестеше – мокро от сълзи. Изглеждаше толкова нещастен всеки път, когато го гледаше как наблюдава смъртта й. Но този път изглеждаше и така, сякаш му беше призляло от шок. Нещо беше различно. Нещо не беше наред.
Когато Даниел най–напред й разказа за наказанието си, той каза, че имало някои животи, в които една–единствена целувка я убивала. По–лошо – в които дори само нещо, наподобяващо целувка, я убивало. Едно–единствено докосване.
Те не се бяха докосвали. Лус беше гледала през цялото време. Той толкова внимаваше да не се приближи до нея. Дали мислеше, че може да я има по–дълго, като сдържа топлотата на прегръдката си? Дали мислеше, че би могъл да надхитри проклятието, като я държи винаги точно толкова надалеч, че да не може да я докосне?
– Той дори не я докосна – промълви тя.
– Какво разочарование – каза Бил.
Да не я докосне нито веднъж през цялото време, докато са били влюбени. А сега щеше да е принуден да чака отново всичко, без да знае дали изобщо нещо ще е различно следващия път. Как можеше надеждата да оцелее пред лицето на подобно поражение? Нищо в това не звучеше логично.
– Ако не я е докосвал, тогава какво е предизвикало смъртта й? – Тя се обърна към Бил, който наклони глава и погледна нагоре в небето.
– Планини – каза той. – Красота!
– Знаеш нещо – каза Лус. – Какво?
Той сви рамене.
– Не знам нищо – каза. – Или нищо, което мога да ти кажа.
Ужасен, безутешен вик проехтя из долината. Звукът на мъчителното страдание на Даниел отекна и се върна многократно повторен, сякаш сто Даниеловци крещяха заедно. Лус отново вдигна театралния бинокъл към лицето си и го видя как запраща цветята в ръцете си на земята.
– Трябва да отида при него! – възкликна тя.
– Твърде късно – каза Бил. – Ето, започва се.
Даниел се отдръпна от ръба на скалистия бряг. Сърцето на Лус заблъска в гърдите от страх заради онова, което той се готвеше да направи. Със сигурност не смяташе да спи. Той затича изведнъж с пълно темпо, без да губи време да загрява, набирайки нечовешка скорост, докато стигна до ръба на скалата, а после се изстреля във въздуха.
Лус зачака крилете му да се разперят. Чакаше тихия тътен на величественото им разгъване, чакаше да се разтворят широко и да уловят въздуха сред удивителен блясък. Беше го виждала да полита така в миналото и всеки път осъзнаването я осеняваше до дълбините на същността й: колко отчаяно го обичаше.
Но крилете на Даниел така и не се показаха от гърба му. Когато стигна до ръба на скалата, той я прескочи като всяко друго момче.
И падна, като всяко друго момче.
Лус изпищя – силен, продължителен и изпълнен с ужас писък, докато Бил затули устата й с мръсната си каменна длан. Тя го отблъсна рязко, изтича до ръба на скалата и се запромъква напред.
Даниел още падаше. До долу имаше много метри. Тя загледа как тялото му се смалява все повече и повече.
– Той ще разпери криле, нали? – промълви тя. – Ще осъзнае, че ще пада безкрайно, докато...
Не можеше дори да го изрече.
– Не – каза Бил.
– Но...
– Ще се блъсне право в онази земя на две хиляди фута долу, да – каза Бил. – Ще изпочупи всички кости в тялото си. Но не се тревожи, няма да се самоубие. Само му се иска да може. – Той се обърна към нея и въздъхна: – Сега вярваш ли на любовта му?