– Да – прошепна Лус, защото всичко, което искаше да направи в този миг, беше да се хвърли от скалата след Даниел. Толкова много го обичаше и тя.
Но от това нямаше да има никаква полза.
– Толкова внимаваха. – Гласът й беше напрегнат. – И двамата видяхме какво се случи, Бил: нищо. Тя беше толкова невинна. Тогава как може да е умряла?
Бил се разсмя буйно:
– Мислиш си, че знаеш всичко за нея просто защото видя последните три минути от живота й от отсрещната страна на планински връх?
– Ти си онзи, който ме накара да използвам бинокъл... о! – Тя застина. – Чакай малко! – Нещо я безпокоеше в начина, по който очите на предишното й превъплъщение сякаш се бяха променили, само за миг, точно накрая. И Лус внезапно разбра: – Онова, което я е убило този път, сигурно не е било нещо, на което мога да стана свидетел...
Бил завъртя ноктестите си пръсти, като я чакаше да си довърши мисълта.
– Случваше се вътре в нея.
Той бавно изръкопляска.
– Мисля, че сега може и да си готова.
– Готова за какво?
– Помниш ли какво ти споменах в Хелстън? След като разговаря с Роланд?
– Не беше съгласен с него... за това да се приближавам до миналите си превъплъщения?
– Пак не можеш да пренапишеш историята, Лус. Не можеш да промениш повествованията. Ако се опиташ да...
– Знам, това изкривява бъдещето. Не искам да променям миналото. Просто имам нужда да разбера какво се случва – защо все умирам. Мислех си, че става след целувка, или докосване, или някакво физическо съприкосновение, но изглежда по–сложно.
Бил издърпа сянката иззад краката на Лус като бикоборец, който размахва червен плащ. Краищата й потрепваха в сребристо.
– Готова ли си да поставиш душата си там, където е устата ти? – попита той. – Готова ли си да минем в триизмерния свят?
– Готова съм. – Лус рязко отвори Вестителя и се напрегна да посрещне соления вятър, който повя отвътре. – Чакай – каза тя, поглеждайки към Бил, който кръжеше до нея. – Какви са тези триизмерни изпълнения?
– Полъх от бъдещето, хлапе – каза той.
Лус го изгледа сурово.
– Добре, съществува неблагозвучен термин за това – спояване – но за мен, триизмерно пътуване звучи по–забавно. – Бил се гмурна в тъмния тунел и я повика с извит пръст. – Повярвай ми, страшно ще ти хареса.
Дълбините
Лхаса, Тибет, 30 април 1740 г.
Даниел се спусна на земята и затича.
Вятърът се врязваше в тялото му. Усещаше докосването на слънцето плътно върху кожата си. Той тичаше ли, тичаше и нямаше представа къде се намира. Беше се втурнал вън от Вестителя, без да знае, и макар да му се беше струвало правилно в почти всяко отношение, нещо тормозеше паметта му. Нещо не беше наред.
Крилете му.
Отсъстваха. Не – бяха си все още там, разбира се, но той не изпитваше порив да ги разпери, не чувстваше изгарящо желание да полети. Вместо познатия копнеж да се зарее в небето, чувстваше как нещо го тегли надолу.
На повърхността в ума му се надигаше спомен. Приближаваше се към нещо болезнено, към ръба на нещо опасно. Очите му се фокусираха върху пространството пред него...
И не видяха нищо, освен разреден въздух.
Той се хвърли назад с размахващи се ръце, докато ходилата му буксуваха по скалата. Приземи се по гръб и спря точно преди да се хвърли от един безкрайно висок зъбер.
Затаи дъх, после внимателно претърколи тялото си, за да може да надникне над ръба.
Под него зееше пропаст – така зловещо позната. Застана на ръце и колене и разучи обширната тъмнина отдолу. Дали още се намираше там долу? Дали Вестителят го бе изхвърлил тук преди, или след случилото се?
Затова крилете му не бяха изникнали от тялото. Те си бяха спомнили агонията на този живот и си бяха останали прибрани.
Тибет. Където последните му думи я бяха убили. Лусинда от този живот беше възпитана в такова целомъдрие, че дори отказваше да го докосне. Макар че бе копнял до болка за допира на кожата й до своята, Даниел бе уважил желанията й. Тайно се беше надявал, че нейният отказ можеше да се окаже начин най–после да надхитрят тегнещото над тях проклятие. Но пак се беше оказал глупак. Разбира се, не докосването беше предизвикало смъртта й. Наказанието се простираше много по–надълбоко.
А сега той беше обратно тук, на мястото, където смъртта й го беше хвърлила в толкова смазващо отчаяние, че се беше опитал да сложи край на болката си.
Сякаш беше възможно.
През цялото време, докато падаше, знаеше, че ще се провали. Самоубийството беше отреден за простосмъртните лукс, който не се позволяваше на ангелите.