Водата стигаше само на няколко сантиметра над главата й.
Тя се задъха; после краката й допряха дъното и тя се изправи. Избърса водата от очите си. Намираше се във вана.
Трябваше да се отбележи обаче – това беше най–огромната вана, която някога беше виждала, с размерите на малък плувен басейн. Беше бъбрековидна и изработена от най–гладкия бял порцелан, и беше единствената мебел в средата на гигантско помещение, което приличаше на галерия в музей. По високите тавани, подобно на фрески, бяха изрисувани огромни портрети на тъмнокосо семейство, което имаше кралски вид. Плетеница от златни рози обрамчваше всеки бюст, а между тях кръжаха пълнички херувими, тръбящи към небето. До всяка от стените – облепени с тапети с изящни преплетени шарки в тюркоазно, розово и златисто – имаше огромни, украсени с пищна резба дървени шкафове.
Лус се отпусна отново във ваната. Къде беше сега? Опипа повърхността, разделяйки близо тринайсет сантиметра пенести мехурчета, гъсти като подсладен крем с бита сметана. Отгоре се полюшваше гъба за баня с размерите на възглавница, и тя осъзна, че не се беше къпала от Хелстън насам. Беше мръсна. Изтърка лицето си с гъбата, после се залови да смъкне останалите си дрехи. С плясък захвърли всичките подгизнали дрехи през ръба на ваната.
Точно в този миг Бил изплува бавно от водата във ваната и започна да кръжи на трийсетина сантиметра над повърхността. Онази част от ваната, от която се беше надигнал, бе тъмна и размътена от гаргойлска мръсотия.
– Бил! – извика тя. – Не се ли сещаш, че имам нужда от няколко минути усамотение?
Той вдигна ръка да заслони очите си:
– Ей, Челюсти, свърши ли да се мяташ там? – С другата ръка избърса няколко мехурчета от плешивата си глава.
– Можеше да ме предупредиш, че ми предстои подводно гмуркане! – възкликна Лус.
– Аз наистина те предупредих! – Той подскочи до ръба на ваната и се заклатушка по него, докато застана в лицето на Лус. – Точно като излизахме от Вестителя. Ти просто не ме чу, защото беше под водата!
– Много полезно, благодаря.
– И без това имаше нужда от баня – каза той. – Това е голяма нощ за теб, сладурче. – Защо? Какво става?
– Какво става, пита тя! – Бил я сграбчи за рамото. – Само най–големият бал, откакто Кралят Слънце се възкачи на престола! И искам да кажа, какво, ако домакин на това грандиозно празненство е неговият мазен, току–що навлязъл в пубертета, син? Пак ще е точно там долу в най–просторната, най–великолепната бална зала във Версай – и всички ще бъдат там!
Лус сви рамене. Това за бала звучеше чудесно, но нямаше нищо общо с нея.
– Ще поясня – каза Бел. – Всички ще бъдат там, включително Лиз Вирджили. Принцесата на Савой? Това да ти говори нещо? – Той натисна Лус по носа. – Това си ти.
– Хм – каза Лус, като облегна отново глава на покритата със сапунена пяна стена на ваната. – Звучи като голяма нощ за нея. Но какво се предполага да правя аз, докато всички те са на бала?
– Виж, помниш ли, когато ти казах...
Дръжката на вратата към голямата баня се въртеше. Бил я измери с поглед и изпъшка.
– Следва продължение.
Когато вратата се отвори със замах, той стисна заострения си нос и изчезна под водата. Лус се изви и го ритна към другия край на ваната. Той изплува отново на повърхността, изгледа я гневно и се понесе по гръб из сапунената пяна.
Бил може и да беше невидим за хубавото момиче с къдрици с царевичен цвят, което стоеше на прага в дълга рокля с цвят на червена боровинка – но Лус не беше. Когато видя, че във ваната има някой, момичето отстъпи назад.
– О, принцесо Лиз! Простете! – възкликна момичето на френски. – Казаха ми, че тази стая е празна. Бях... бях приготвила вана за принцеса Елисавета – тя посочи към ваната, в която се киснеше Лус – и точно щях да я изпратя тук с дамите й.
– Е... – Лус си блъскаше ума, обзета от отчаяно желание да прозвучи по–царствено, отколкото се чувстваше. – Не може да я изпратите. Нито дамите й. Това са моите покои, където възнамерявах да се изкъпя на спокойствие.
– Хилядократно моля да ме извините – каза момичето, като се кланяше.
– Всичко е наред – каза Лус бързо, когато видя искреното отчаяние на момичето. – Сигурно просто е станало недоразумение.
Момичето направи реверанс и понечи да затвори вратата. Бил подаде рогатата си глава над повърхността на водата и прошепна: „Дрехи!“ Лус го натисна надолу с голата си ръка.
– Чакай! – провикна се Лус след момичето, което бавно отвори отново вратата. – Имам нужда от помощта ти. Да се облека за бала.
– Ами придворните ви дами, мадмоазел? Може Агата или Елоиз...
– Не, не. С момичетата се скарахме – Лус продължи припряно, като се опитваше да не говори твърде много от страх да не се издаде напълно. – Избраха ми да облека, хм, най–ужасната рокля. Затова ги отпратих. Този бал е важен, знаеш.