– Да, мадмоазел.
– Би ли могла да ми намериш нещо? – обърна се Лус към момичето, като посочи към гардероба.
– Аз ли? Да ви п–помогна да се облечете?
– Ти си единствената тук, нали? – каза Лус, като се надяваше, че нещо в този гардероб ще й стане – и ще изглежда поне донякъде прилично и подходящо за бал. – Как се казваш?
– Ан–Мари, мадмоазел.
– Чудесно – каза Лус, опитвайки се да имитира Лусинда от Хелстън, като просто се държи важно и надменно. И за всеки случай вмъкна и малко от поведението на човек, който си дава вид, че знае всичко – беше го усвоила от Шелби. – Хайде, побързай, Ан Мари. Нямам намерение да закъснея заради твоята мудност. Бъди така добра и ми донеси рокля.
* * *
Десет минути по–късно Лус стоеше пред скъпо трикрило огледало, възхищавайки се на бродерията върху бюста на първата рокля, която Ан–Мари беше измъкнала от дрешника. Роклята беше ушита от пластове черна тафта, стегнато прибрана в талията, а после се разстилаше във великолепна широка форма на камбана близо до земята. Косата на Лус беше вдигната и събрана на кок, после – прибрана под тъмна, тежка перука от натруфени къдрици. Лицето й проблясваше от положените върху него пудра и руж. Носеше толкова много долни дрехи, че се чувстваше, сякаш някой бе обвил тялото й с двайсет и пет килограмова тежест. Как се движеха момичетата в тези дрехи? Да не говорим пък за танцуване?
Докато Ан–Мари пристягаше корсета около тялото й, Лус ахна при вида на отражението си. Перуката я правеше да изглежда с пет години по–възрастна. И беше сигурна, че никога не беше имала толкова дълбоко деколте. В никой от животите си.
За съвсем кратък миг тя си позволи да забрави нервността от мисълта за предстоящата среща е миналото си превъплъщение – принцесата – и за това, дали щеше да намери отново Даниел, преди да е превърнала любовта им в огромна каша – и просто почувства онова, което сигурно всяко друго момиче, отиващо на онзи бал през онази нощ бе изпитвало: в рокля като тази, дишането беше надценяван лукс.
– Готова сте, мадмоазел – прошепна почтително Ан–Мари. – Сега ще ви оставя, ако ми позволите.
Щом Ан–Мари затвори вратата зад гърба си, Бил се оттласна и излезе от водата, разпилявайки студени пръски сапунена пяна из стаята. Приближи се плавно до гардероба и спря върху малко столче за крака, тапицирано в тюркоазна коприна. Посочи роклята на Лус, перуката й, после отново роклята.
– О–ла–ла. Фантастично.
– Дори още не си видял обувките ми. – Тя повдигна крайчеца на полата си, за да разкрие чифт заострени отпред изумруденозелени обувки с висок ток, инкрустирани с цветя от нефрит. Бяха в тон с изумруденозелената дантела, с която беше поръбено деколтето на роклята й, и вероятно никога не беше виждала – камо ли пък нахлузвала на краката си – толкова великолепни обувки.
– Оооо! – изписка Бил. – Много в стил рококо.
– Значи, наистина ще направя това? Просто ще отида там и ще се преструвам...
– Никакви преструвки. – Бил поклати глава. – Владей положението. Дръж се, сякаш имаш право да се разхождаш с това огромно деколте, момиче, знаеш, че искаш да го направиш.
– Добре, ще се престоря, че не си казал това. – Лус се засмя треперливо. – Значи отивам горе и „владея положението“ или каквото е там. Но какво да правя, когато открия миналото си превъплъщение? Не знам нищичко за нея. Дали не трябва просто да...
– Хвани я за ръката – каза загадъчно Бил. – Ще бъде много докосната от този жест, сигурен съм.
Бил очевидно намекваше нещо, но Лус не разбираше. После си спомни думите му точно преди да се гмурнат в последния Вестител.
– Разкажи ми за триизмерното сливане.
– Аха. – Бил се престори, че се обляга на невидима стена във въздуха. Крилете му се превърнаха в размазано петно, когато запърха пред нея. – Нали знаеш как някои неща са просто твърде чудновати и неземни, за да бъдат определени със скучни стари думи? Като, например, начинът, по който изпадаш в блаженство, когато Даниел се наведе над теб за дълга целувка, или чувството на топлина, което се разнася из тялото ти, когато крилете му се размахват в тъмна нощ...
– Недей. – Ръката на Лус неволно се вдигна към сърцето й. Не съществуваха думи, които биха могли да опишат истински онова, което Даниел я караше да изпитва. Бил се подиграваше с нея, но това не означаваше, че тя страда по–малко, задето беше далече от Даниел толкова дълго.