Докато газеха надолу по заснежената улица, по грубия паваж и трамвайните релси, положени в него, Лус осъзна, че градът всъщност не беше пуст. Встрани бяха паркирани няколко коли, но от време на време, надолу по затъмнените странични улици, тя чуваше цвиленето на коне от екипажи, които чакаха заповеди, после – мразовитото им пръхтене, което образуваше облачета във въздуха. Тела, очертани като силуети, прескачаха по покривите. Надолу по една пресечка мъж в скъсано палто помагаше на три малки деца да влязат през капака в едно мазе.
В края на тясната улица пътят се отваряше към широк булевард с дървета от двете страни, с обширен изглед към града. Единствените коли, паркирани тук, бяха военни превозни средства. Изглеждаха старомодни, почти нелепи, като реликви във военен музей: джипове с подвижни покриви с огромни брони отпред, много тънки волани и със съветския сърп и чук, изрисуван върху вратите. Но, ако не се брояха Лус и баба й, и на тази улица нямаше хора. Всичко – с изключение на ужасния тътен в небето – беше призрачно, зловещо тихо.
В далечината виждаше река, а далеч срещу нея – голяма сграда. Дори в тъмнината успя да различи сложните й многопластови шпилове и богато украсени куполи с форма на луковици, които й се струваха едновременно познати и митични. На Лус й трябваше един миг да го осъзнае – а после я прониза страх.
Намираше се в Москва.
А градът беше военна зона.
В сивото небе се издигаше черен дим, бележещ частите от града, които вече бяха ударени: вляво от огромния Кремъл, и точно зад него, и отново далече надясно. По улиците нямаше боеве, нямаше никакъв знак, че в града вече са влезли пеш войници. Но пламъците, които ближеха овъглените сгради, огненият мирис на войната навсякъде и заплахата, че ще последват още, по някакъв начин бяха дори по–ужасни.
До този момент това беше най–обърканото нещо, което Лус беше правила през живота си – вероятно в който и да било от животите си. Родителите й щяха да я убият, ако знаеха къде е. Даниел можеше никога да не й проговори отново.
Но пък: какво, ако дори не им се удадеше шанс да й се ядосат? Можеше да умре, точно тук в тази военна зона.
Защо беше направила това?
Защото трябваше. Трудно беше да изрови онази мъничка частица гордост сред паниката си. Но трябваше да е била някъде там.
Беше пристъпила. Сама. В далечно място и отдавнашно време, в миналото, което имаше нужда да разбере. Това беше искала. Достатъчно дълго я бяха побутвали насам–натам като шахматна пионка.
Но какво се предполагаше да прави сега?
Ускори крачка и хвана здраво ръката на баба си. Странно, тази жена нямаше истинско усещане какво преживява Лус, нямаше истинска представа дори коя е тя и въпреки това сухата хватка, с която я теглеше, беше единственото, което караше Лус да продължава да се движи.
– Къде отиваме? – попита Лус, докато баба й я дърпаше надолу по друга затъмнена улица. Камъните на настилката станаха по–остри, а пътят стана непавиран и хлъзгав. Снегът се беше просмукал през платнената тъкан на кецовете на Лус и пръстите на краката й започваха да горят от студа.
– Да вземем сестра ти, Кристина. – Старицата се намръщи. – Онази, която работи нощем, копаейки окопи за армията с голи ръце, та да можеш ти да се наспиваш и да си хубава. Забрави ли я?
На мястото, където спряха, нямаше улична лампа, която да осветява пътя. Лус примигна няколко пъти, за да помогне на очите си да се приспособят. Стояха пред нещо, което приличаше на много дълга канавка, точно насред града.
Там сигурно имаше сто души. Всичките – дебело навлечени и увити чак до ушите. Някои бяха на колене, копаейки с лопати. Други копаеха с ръце. Трети стояха, сякаш замръзнали, загледани в небето. Няколко войници извозваха тежки товари от пръст и камъни с паянтови ръчни колички и фермерски двуколки, за да ги добавят към барикадата от натрошени камъни и чакъл в края на улицата. Телата им бяха скрити под дебели военни вълнени палта, които се издуваха около коленете им, но под стоманените им каски лицата им бяха толкова мършави и изпити, колкото и тези на цивилните граждани. Лусинда разбра, че всички – мъжете в униформа, жените и децата – работят заедно, превръщайки града си в крепост, правейки всичко по силите си, чак до последния миг, за да попречат на вражеските редици да влязат.
– Кристина – извика баба й със същите нотки на пропита от паника обич в гласа, както когато търсеше Лус.
До тях почти мигновено се появи едно момиче:
– Защо се забавихте толкова?
Висока и слаба, с дълги кичури коса, измъкнали се изпод кръглата шапчица с плоско дъно на главата й, Кристина беше толкова красива, че Лус трябваше да преглътне надигналата се в гърлото й буца. Веднага разпозна момичето като своя роднина.