– Същото е и с триизмерното пътуване. Просто трябва да го изживееш, за да го разбереш.
Щом Бил отвори вратата на Лус, в стаята нахлуха звуците от далечна оркестрова музика и вежливият шепот на голяма тълпа. Тя почувства как нещо я притегля там долу. Може би беше Даниел. Може би беше Лиз.
Бил се поклони във въздуха:
– След вас, принцесо.
Тя последва посоката на шума надолу по две широки, виещи се златисти стълбища: музиката се усилваше с всяка стъпка. Докато преминаваше бързо през една празна галерия в следващата, започна да подушва съблазнителните ухания на печени пъдпъдъци, ябълков сладкиш и картофен огретен. И парфюм – толкова много, че й беше трудно да си поеме въздух, без да се закашля.
– Сега не се ли радваш, че те накарах да си вземеш вана? – попита Бил. – Един флакон благовония по–малко, който да отваря дупки в озоновия слой.
Лус не отговори. Беше влязла в дълъг коридор с огледала, а пред нея две жени и един мъж пресичаха коридора, запътили се към входа на голяма стая. Жените не вървяха, а се плъзгаха. Жълтата и синята рокля почти свистяха по пода. Мъжът вървеше между тях: надиплената му бяла риза беше изискана и спретната под дългия сребрист жакет, а токовете му – почти толкова високи, колкото тези на обувките на Лус. И тримата носеха перуки, с цял фут по–високи от тази върху главата на самата Лус, която й се струваше огромна и тежеше цял тон. Като ги гледаше, Лус се почувства непохватна и тромава, заради начина, по който полите й се полюшваха ту на една, ту на друга страна, докато вървеше.
Те се обърнаха да я погледнат и всичките три чифта очи се присвиха, сякаш веднага им ставаше ясно, че не е възпитана да присъства на балове във висшето общество.
– Не им обръщай внимание – каза Бил. – Във всеки живот има сноби. В края на краищата те не те превъзхождат с нищо.
Лус кимна, тръгвайки зад тримата, които минаха през две огледални врати и влязоха в балната зала. Олицетворението на всички бални зали. Не можеше да има друга като нея.
Лус не можа да се сдържи. Спря като закована и прошепна:
– Уау.
Беше величествено. Дузина полилеи висяха ниско от високия таван и проблясваха с ярки бели свещи. Там, където не бяха огледални, стените бяха покрити със злато. Настланият с паркет дансинг сякаш се простираше чак в съседния град, а около него в кръг бяха подредени дълги маси с бели ленени покривки, на които бяха поставени подложки от фин порцелан, блюда е торти и бисквити и големи кристални високи чаши, пълни с вино с цвят на рубин. Хиляди бели нарциси се подаваха от стотици тъмночервени вази, поставени върху десетките маси за хранене.
В далечния край на залата се подреждаше редица от изискано облечени млади жени. Бяха десетина, застанали заедно, като си шушукаха и се смееха пред голяма златна врата.
Друга тълпа се беше събрала около огромна кристална купа за пунш близо до оркестъра. Лус си взе една чаша.
– Извинете? – запита тя две жени до нея. Изкусно оформените им къдрици образуваха кули–близнаци върху главите им. – За какво са се наредили тези момичета?
– Ами, за да се подмажат на краля, разбира се. – Едната от жените се подсмихна. – Тези demoiselles са тук, за да видят дали могат да му се понравят достатъчно, за да се ожени за тях.
Женитба ли? Но те изглеждаха толкова млади. Съвсем внезапно кожата на Лус започна да се сгорещява и я засърбя. После й просветна: Лиз е в тази редица.
Лус преглътна с усилие и огледа изучаващо всяка от младите жени. Ето я там, третата в редицата, внушително опакована в дълга черна рокля, съвсем малко по–различна от онази, с която бе облечена самата Лус. Раменете й бяха наметнати с черна къса кадифена пелерина, а очите й нито за миг не се вдигаха от пода. Тя не се смееше заедно с другите момичета. Изглеждаше толкова смутена и разстроена, колкото се чувстваше Лус.
– Бил – прошепна Лус.
Но гаргойлът литна право пред лицето й и й даде знак да мълчи, като вдигна пръст към дебелите си каменни устни.
– Само откачалките говорят с невидимите си гаргойли – изсъска той, – а откачалките не получават много покани за балове. Сега, тихо.
– Но какво за...
– Шшт.
– Ами триизмерното сливане?
Лус си пое дълбоко въздух. Последното указание, което й беше дал, беше да хване Лиз за ръката...
Тя се приближи с бързи крачки, като прекоси дансинга и подмина сервитьорите с подносите им с гъши дроб и малинов ликьор. Едва не се блъсна право в момичето зад Лиз, което се опитваше да се провре пред Лиз в редицата, като се преструваше, че шепне нещо на някаква приятелка.
– Извинете – каза Лус на Лиз, чиито очи се разшириха, а устните й се разтвориха и от устата й се откъсна съвсем тихо смутено ахване.