Само Лус се беше променила. Хиляди думи и образи връхлетяха ума й. Просторна селска къща със сламен покрив в предпланините на Алпите. Кестеняв кон на име Гош. Мирис на сено навсякъде. Самотен бял божур с дълга дръжка, положен на възглавницата ù. И Даниел. Даниел. Даниел. Връщащ се от кладенеца с четири тежки кофи вода, окачени на преметнат на раменете му прът. Заемащ се да среши Гош рано–рано всяка сутрин, за да може Лиз да излезе с него на езда. Когато ставаше дума за дребни, прекрасни услуги за Лус, Даниел не забравяше нищо, въпреки целия тежък труд, който вършеше за баща ù. Виолетовите му очи, които винаги я намираха. Даниел в сънищата ù, в сърцето ù, в обятията ù. Беше като проблясъците от спомените на Лушка, които я бяха осенили в Москва, когато докосна черковната порта – но по–силни, по–завладяващи, превърнали се в частица от съществото й.
Даниел беше тук. В конюшните или жилищата за слугите. Беше тук. И тя щеше да го намери.
Нещо прошумоля близо до врата на Лус. Тя подскочи.
– Само аз. – Бил подхвръкна над горния край на късата й пелерина. – Справяш се страхотно.
Големите златни врати в предния край на помещението бяха отворени от двама лакеи, които стояха мирно от двете страни. Момичетата на опашката пред Лус започнаха да се кискат възбудено, а после в залата внезапно настъпи тишина. Междувременно Лус се оглеждаше за най–бързия начин да излезе оттук и да се озове в обятията на Даниел.
– Съсредоточи се, Лус – каза Бил, сякаш прочел мислите й. – Всеки момент ще те повикат да изпълниш задължението си.
Струнните инструменти на оркестъра подеха бароковите начални акорди на Ballet de Jeunesse и вниманието на цялата зала се измести. Лус последва погледите на всички останали и ахна: разпозна мъжа, който стоеше на вратата, загледан към празненството, с превръзка на едното око.
Беше дук дьо Бурбон, братовчедът на краля.
Той беше висок и мършав, спаружен като бобово стъбло по време на суша. Синият кадифен костюм, който не му стоеше добре, бе украсен е бледоморав шарф, в тон с бледоморавите дълги чорапи на тънките му като клечки крака. И безвкусната му напудрена перука, и млечнобялото му лице бяха изключително грозни.
Не разпозна дука от някоя снимка в учебник по история. Знаеше твърде много за него. Знаеше всичко. Например, как кралските придворни дами си разменяха пиперливи шеги за печалния размер на жезъла на дука. За това, как бе изгубил окото си (нещастен случай по време на лов, на един излет, в който се беше включил, за да усмири краля). И за това как точно сега дукът щеше да изпрати момичетата, които беше подбрал предварително като подходящи кандидатки за женитба, на дванайсетгодишния крал, който чакаше вътре.
А Лус – не, Лиз – отрано беше станала фаворитката на дука за запълването на тази празнина. Това беше причината за тежкото, мъчително чувство в гърдите й. Лиз не можеше да се омъжи за краля, защото обичаше Даниел. Обичаше го пламенно от години. Но в този живот Даниел беше слуга и двамата бяха принудени да крият романса си. Лус изпита парализиращия страх на Лиз – че ако се понравеше на краля тази вечер, всякаква надежда да има живот заедно с Даниел щеше да изчезне.
Бил я беше предупредил, че триизмерното пътуване ще е напрегнато, но Лус нямаше как да е подготвена за връхлитането на толкова силни емоции: всички страхове и съмнения, които някога бяха минавали през ума на Лиз, всички надежди и мечти, заляха Лус. Беше прекалено.
Тя ахна и се огледа наоколо към залата – гледаше накъде ли не, само не и към дука. И осъзна, че знаеше всичко, което имаше да се знае за това време и място. Внезапно разбра защо кралят си търси съпруга, макар вече да беше сгоден. Разпознаваше половината лица, които се движеха около нея из балната зала, знаеше историите им и знаеше кои й завиждаха. Знаеше каква стойка да заеме в роклята със стегнат корсет, за да може да диша нормално. И знаеше, съдейки от опитния поглед, който хвърли на танцьорите, че Лиз е обучавана в изкуството на балните танци още от детството си.
Усещането да се намира в тялото на Лиз беше зловещо и странно, сякаш Лус беше едновременно призракът и преследваната.
Оркестърът стигна до края на песента и един мъж близо до вратата пристъпи напред, за да прочете едно име от някакъв свитък:
– Принцеса Лиз Савойска.
Лус вдигна глава с по–голяма елегантност и увереност, отколкото беше очаквала, и прие ръката на младия мъж в бледозелена жилетка, който се бе появил да я отведе в приемната на краля.
Щом се озова в изцяло боядисаната в пастелно–синьо стая, Лус се опита да не се взира в краля. Високата му сива перука изглеждаше глупаво, поставена над дребното му, изпито лице. Бледосините му очи обхождаха похотливо редицата от херцогини и принцеси – всичките красиви, всичките – изискано облечени – така, както човек, лишен от храна, може да гледа лакомо към прасе, което се върти на шиш.