Пъпчивата фигура на трона беше още почти дете.
Луи XV бе поел короната едва на пет години. В съответствие с предсмъртното желание на баща му бяха го сгодили за испанската принцеса, инфантата. Но тя все още бе едва проходило дете. Това бе злощастен годеж. Не се очакваше младият крал, който беше крехък и болнав, да живее достатъчно дълго, за да създаде наследник с испанската принцеса, която от своя страна можеше също да умре, преди да стигне детеродна възраст. Следователно кралят трябваше да си намери съпруга, за да създаде наследник. Което обясняваше това разточително празненство и дамите, строени на показ.
Лус започна да подръпва нервно дантелата на роклята си, чувствайки се нелепо. Всички други момичета изглеждаха толкова търпеливи. Може би те наистина искаха да се омъжат за дванайсетгодишния крал Луи с осеяното с младежки пъпки лице, макар че Лус не проумяваше как е възможно. Всичките бяха толкова елегантни и красиви. Всички до една – от руската принцеса Елисавета, чиято обшита със сапфири кадифена рокля имаше яка, поръбена със заешка кожа, до Мария, принцесата от Полша, чийто миниатюрен нос със заоблен връх и пълни червени устни я правеха смайващо съблазнителна – се взираха в момчето–крал с широко отворени, изпълнени с надежда очи.
Но той се взираше право в Лус. С доволна усмивка, от която стомахът й се преобърна.
– Тази. – Той посочи лениво към нея. – Нека да я видя отблизо.
Дукът се появи до Лус, като леко побутна раменете й напред с дългите си, ледени пръсти.
– Представете се, принцесо – каза той тихо. – Това е шанс, какъвто се предоставя веднъж в живота.
Онази част от нея, която беше Лус, изстена вътрешно, но външно нещата бяха в ръцете на Лиз и тя почти доплува напред да поздрави краля. Направи реверанс, свеждайки глава със съвършено премерен жест, като му протегна ръката си за целувка. Именно това очакваше семейството й от нея.
– Ще надебелеете ли? – изтърси кралят пред Лус, като оглеждаше пристегнатата й от корсета талия. – Харесва ми как изглежда сега – каза той на херцога. – Но не искам да надебелява.
Ако се намираше в собственото си тяло, Лус може би щеше да каже на краля точно какво мисли за отблъскващата му физика. Но Лиз се владееше до съвършенство и Лус почувства как отговаря:
– Надявам се винаги да се нравя на краля с външността и характера си.
– Да, разбира се – измърка херцогът, като обикаляше плътно в кръг около Лус. – Сигурен съм, че Негово Величество може да държи принцесата на диета по свой избор.
– А лов? – попита кралят.
– Ваше Величество – поде херцогът, – това не приляга на една кралица. Имате много други компаньони за лов. Мен, например...
– Баща ми е отличен ловец – каза Лус. Мозъкът й работеше вихрено, мъчейки се да стигне до нещо – каквото и да е, – което да й помогне да се измъкне от тази сцена.
– Трябва ли да си легна с баща ви, в такъв случай? – подметна насмешливо кралят.
– Тъй като знам, че Ваше Величество обича оръжия – каза Лус, мъчейки се да запази любезен тон, – ви донесох подарък – най–ценната ловна пушка на баща ми. Той ме помоли да ви я донеса тази вечер, но не бях сигурна кога ще имам удоволствието да се запозная с вас.
Беше приковала напълно вниманието на краля. Той бе приседнал на крайчеца на трона си.
– Как изглежда? Прикладът украсен ли е със скъпоценни камъни?
– Л... ложата е ръчно изработена от черешово дърво – каза тя, като съобщаваше на краля подробностите, които Бил шепнеше от мястото си до стола на краля. – Цевта е изработена от... от...
– О, какво ли ще звучи впечатляващо? От руски оръжеен майстор, който след това е заминал да работи за царя. – Бил се надвеси над сладкишите на краля и подуши лакомо. – Тези изглеждат добре.
Лус повтори репликата на Бил, а после добави:
– Бих могла да я донеса на Ваше Величество, ако само ми позволите да отида и да я взема от покоите си...
– Някой слуга може да донесе пушката утре, сигурен съм – каза херцогът.
– Искам да я видя сега. – Кралят скръсти ръце: сега изглеждаше още по–млад, отколкото беше в действителност.
– Моля ви. – Лус се обърна към херцога. – Ще ми достави голямо удоволствие лично да връча пушката на Негово Величество.
– Вървете. – Кралят щракна с пръсти, за да я отпрати.
На Лус й идваше да се завърти на пета, но Лиз беше по–благоразумна – човек никога не се обръщаше с гръб към краля – и тя се поклони и излезе заднишком от стаята. Показа изключително елегантна сдържаност, плъзгайки се по пода, сякаш изобщо нямаше крака – точно докато се озова от другата страна на огледалната врата.