Лус не се страхуваше. Чувстваше се свободна. Толкова свободна, колкото не се бе чувствала никога преди.
Странно, дълбоко разбиране се разгръщаше в паметта й. Нещо започваше да се провижда през мъглата в ума й. Една целувка от Даниел щеше да разтвори врата, освобождавайки я от брак без любов с едно разглезено и злонравно дете, от клетката на това тяло. Това тяло не беше истинската й същност. Беше просто черупка, част от наказание. И следователно смъртта на това тяло изобщо не беше трагедия – беше просто краят на една глава. Красиво, необходимо освобождение.
По стълбите зад тях прозвучаха стъпки. Херцогът, който се връщаше с хората си. Даниел сграбчи раменете й.
– Лиз, чуй ме...
– Целуни ме – примоли се тя. Лицето на Даниел се промени, сякаш не му беше нужно да чува нищо друго. Повдигна я от земята и я притисна силно към гърдите си. Гъделичкаща топлина премина през тялото й, докато го целуваше все по–силно и пламенно, забравяйки се напълно. Изви гърба си като дъга, наклони глава към небето и зацелува Даниел, докато й се зави свят от блаженство. Докато тъмни следи от сенки започнаха да се вихрят и затъмниха звездите отгоре. Черна симфония. Но зад нея имаше светлина. За първи път Лус можеше да почувства светлината, която блестеше през мрака.
Беше истинско великолепие.
Беше време да върви.
Изчезвай, докато още не е станало късно, беше я предупредил Бил. Докато още беше жива.
Но тя още не можеше да си тръгне. Не и докато всичко беше толкова топло и прекрасно. Не и докато Даниел все още я целуваше, обезумял от страст. Тя отвори очи и цветовете на косата и лицето му и на самата нощ се разгоряха по–ярки и по–красиви, осветени от силно сияние.
Това сияние идваше отнякъде дълбоко в самата Лус.
С всяка целувка тялото й се промъкваше по–близо до светлината. Това беше единственият истински начин да се върне при Даниел. Да излезе от един земен живот и да влезе в друг. Лус с радост бе готова да умре хиляда пъти, стига само да може да бъде отново с него от другата страна.
– Остани с мен – изрече умолително Даниел, още докато тя чувстваше как се нажежава до бяло.
Тя изстена. По лицето й струяха сълзи. Устните й се разтвориха в съвсем лека усмивка.
– Какво има? – попита Даниел. Не спираше да я целува. – Лиз?
– Има... толкова много любов – каза тя, отваряйки очи точно когато огънят избухна като разцъфнало цвете от гърдите й. Огромен стълб от светлина експлодира в нощта, запращайки горещина и пламъци високо в небето, като събори Даниел, събори Лус, изпращайки я право извън смъртта на Лиз и някъде в тъмнината, където й беше леденостудено и тя не виждаше нищо. Връхлетя я разтърсваща вълна от световъртеж.
После проблесна мъничка светлинка.
Появи се лицето на Бил, което кръжеше над Лус с разтревожено изражение. Тя лежеше просната по очи върху равна повърхност. Докосна гладкия камък под себе си, чу водата, която се стичаше наблизо, подуши хладния въздух с дъх на плесен. Беше се озовала във Вестител.
– Изплаши ме – каза Бил. – Не знаех... искам да кажа, когато тя умря, не знаех как... не знаех дали не си се заклещила някак... Но не бях сигурен. – Той поклати глава, сякаш за да пропъди мисълта.
Тя се опита да се изправи, но краката не я държаха и всичко наоколо й се струваше невероятно студено. Седна с кръстосани крака, облегната на каменната стена. Отново носеше черната рокля със смарагдовозелената украса. Смарагдовозелените пантофки стояха една до друга в ъгъла. Бил сигурно ги бе изхлузил от краката й и я беше сложил да легне, след като тя беше... след като Лиз... Лус още не можеше да повярва.
– Можех да виждам разни неща, Бил. Неща, които никога не съм знаела преди.
– Например?
– Например, че тя беше щастлива, когато умря. Аз бях щастлива. В екстаз. Всичко беше просто толкова прекрасно. – Умът й препускаше. – Да знам, че той ще ме чака от другата страна, да знам, че всичко, което правя, е да избягам от нещо погрешно и потискащо. Че красотата на нашата любов може да издържи на смъртта, може да издържи на всичко. Беше неописуемо.
– Неописуемо опасно – каза кратко Бил. – Нека не го правим отново, става ли?
– Не го ли проумяваш? Откакто оставих Даниел в настоящето, това е най–хубавото нещо, което ми се е случило. И...
Но Бил отново бе изчезнал в тъмнината. Тя чу ромоленето на водопада. Миг по–късно – шум от кипяща вода. Когато Бил се появи отново, беше направил чай. Донесе чайника върху тънък метален поднос и подаде на Лус чаша, от която се вдигаше пара.
– Откъде взе това? – попита тя.
– Казах, нека да не правим повече това, ясно?