Но Лус беше твърде вглъбена в собствените си мисли, за да го чуе наистина. Това беше най–близкото подобие на яснота, до което беше стигала. Щеше отново да предприеме триизмерно – как го беше нарекъл той? – спояване. Щеше да проследи животите си до края им, един след друг, докато в един от тези животи откриеше точно защо се беше случило.
А после щеше да развали това проклятие.
Затворникът
Париж, франция, 1 декември 1723 г.
Даниел изруга.
Вестителят го беше стоварил върху легло от влажна, мръсна слама. Той се претърколи и се надигна до седнало положение, с гръб, опрян в замръзнала каменна стена. От нещо в тавана по челото му падаха студени, мазни капки, но не беше достатъчно светло, за да види какво е.
Срещу него имаше гол тесен прозорец, грубо издълбан в камъка и широк едва колкото да провре юмрук през него. Той пропускаше вътре само тъничък сноп лунна светлина, но достатъчно студен нощен въздух, за да е почти смразяващо студено.
Не можеше да види плъховете, тичащи бързо из килията, но можеше да почувства как лъскавите им тела се гърчат из плесенясалата слама под краката му. Можеше да почувства как грапавите им неравни зъби се впиват като зъбци на трион в кожата на обувките му. Почти не можеше да диша от вонята на изпражненията им. Ритна и се разнесе цвърчене. После прибра крака под тялото си и се надигна на хълбоците си.
– Закъсня.
Гласът до Даниел го накара да подскочи. Лекомислено бе приел, че е сам. Гласът беше дрезгав шепот, сякаш пресъхнал от жажда, но въпреки това някак познат.
После се разнесе стържещ звук, като от прокарване на метал по камък. Даниел се вцепени, когато едно по–черно късче сянка се отдели от тъмнината и се надвеси напред. Фигурата застана в бледосивата светлина под прозореца, където най–после смътно се видя очертание на лице.
Неговото собствено лице.
Беше забравил тази килия, бе забравил това наказание. Значи тук беше попаднал в крайна сметка.
В някои отношения по–ранното превъплъщение на Даниел изглеждаше точно както изглеждаше той сега: същите нос и уста, същото разстояние между същите сиви очи. Косата му беше по–мръсна и разчорлена и втвърдена от мазнина, но беше също толкова бледозлатиста като сега. И въпреки това, затворникът Даниел изглеждаше толкова различен. Лицето му беше ужасно изпито и бледо, челото му – покрито със спечена мръсотия. Тялото му изглеждаше измършавяло, а по кожата му бяха избили мънистени капчици пот.
Ето какво му причиняваше отсъствието й. Да, той носеше оковите на затворник – но истинският тъмничар тук беше собствената му вина.
Сега си спомни всичко. Спомни си и появата на своето бъдещо „аз“, и изтощителен, ужасен разпит. Париж. Бастилията. Където го бяха заключили стражите на херцог дьо Бурбон, след като Лиз изчезна от двореца. В съществуванието на Даниел беше имало други затвори, по–жестоки условия на живот и по–лоша храна, но безпощадността на собствените му угризения през онази година в Бастилията беше едно от най–тежките изпитания, които беше преодолявал.
Някаква част от това, но не всичко, беше несправедливото обвинение в убийството й.
Но...
Ако Даниел бе вече тук, заключен в Бастилията, това означаваше, че Лиз бе вече мъртва. Значи Лус вече беше дошла... и си беше отишла.
Миналото му превъплъщение имаше право. Беше твърде закъснял.
– Чакай – каза той на затворника в тъмнината, като дойде по–близо, но не толкова близо, че да рискуват да се докоснат. – Как разбра за какво съм се върнал?
Стържещият звук от влаченето на металната топка на веригата по пода означаваше, че предишното му превъплъщение се беше облегнало назад на стената.
– Не си единственият, който мина оттук да я търси.
Крилете на Даниел се нагорещиха и от тях по костите на раменете му плъзна топлина.
– Кам.
– Не, не Кам – отвърна миналото му превъплъщение. – Две хлапета.
– Шелби? – Сега Даниел удари силно с юмрук по каменния под. – И другият... Майлс. Нали не говориш сериозно? Онези нефилими? Били са тук?
– Преди около месец, струва ми се. – Той посочи към стената зад гърба си, в която бяха издълбани няколко криви резки, сякаш някой бе отмятал дните. – Опитах се да отброявам дните, но знаеш как е. Времето тече по странни начини. Изплъзва ти се.
– Помня. – Даниел потрепери силно. – Но нефилимите. Ти говори ли с тях? – Трескаво се разрови из паметта си и в ума му се появиха бледи неясни образи от затворничеството му, образи на момиче и момче. Винаги ги беше приемал за фантоми, видения, породени от скръб, просто още две от измамните видения, които го обсаждаха, когато тя си отидеше и той отново останеше сам.