– За малко. – Гласът на затворника звучеше уморено и далечно. – Не се интересуваха чак толкова от мен.
– Хубаво.
– Щом разбраха, че е мъртва, побързаха да продължат. – Сивите му очи бяха стряскащо проницателни. – Нещо, което ти и аз можем да разберем.
– Къде отидоха?
– Не знам. – На устните на затворника се появи усмивка, твърде широка за слабото му лице. – Мисля, че и те не знаеха. Трябваше да видиш колко време им отне да отворят един Вестител. Приличаха на двойка лутащи се глупаци.
Даниел почувства как почти се разсмива.
– Не е смешно – каза миналото му превъплъщение. – Те държат на нея.
Но Даниел не изпитваше нежни чувства към нефилимите.
– Те са заплаха за всички нас. Унищожението, което могат да предизвикат... – Той затвори очи. – Те нямат представа какво правят.
– Защо не можеш да я уловиш, Даниел? – Миналото му превъплъщение се изсмя сухо. – Виждали сме се преди в течение на хилядолетията – помня как я преследваш. И никога не я хващаш.
– Аз... не знам. – Думите заседнаха на гърлото на Даниел; зад тях напираше продължително ридание. Потръпвайки, той го сподави. – Не мога да я достигна. По някакъв начин вечно пристигам един миг, след като вече е твърде късно, сякаш някой или нещо действа зад кулисите, за да я задържи далече от мен.
– Твоите Вестители винаги те отвеждат там, където имаш нужда да бъдеш.
– Имам нужда да бъда с нея.
– Може би те знаят по–добре от теб от какво имаш нужда.
– Какво?
– Може би тя не бива да бъде спирана. – Затворникът раздрънка апатично веригата си. – Това, че изобщо може да пътува, означава, че нещо фундаментално се е променило. Може би не можеш да я хванеш, докато тя не извърши тази промяна в първоначалното проклятие.
– Но... – Даниел не знаеше какво да каже. Риданието се надигна в гърдите му, удавяйки сърцето му в порой от срам и тъга. – Тя се нуждае от мен. Всеки миг е една изгубена вечност. А ако направи погрешна стъпка, всичко може да бъде изгубено. Тя може да промени миналото и... да престане да съществува.
– Но такава е природата на риска, нали? Залагаш всичко на най–крехката надежда. – Миналото му превъплъщение бавно започна да се пресяга, почти докосвайки ръката на Даниел. И двамата искаха да почувстват някаква връзка. В последния миг Даниел се отдръпна рязко.
Миналото му превъплъщение въздъхна.
– Какво, ако си ти, Даниел? Ами ако ти си този, който трябва да промени миналото? Ами ако не можеш да я уловиш, докато не пренапишеш проклятието така, че да включва пролука?
– Невъзможно. – Даниел изсумтя. – Погледни ме. Погледни себе си. Ние сме жалки без нея. Ние сме едно нищо, когато не сме с Лусинда. Няма причина душата ми да не иска да я намери възможно най–бързо.
Даниел искаше да отлети оттук. Но нещо го тормозеше.
– Защо не предложи да ме придружиш? – попита накрая. – Щях да ти откажа, разбира се, но някои от останалите – когато се срещнах със себе си в един друг живот, тогавашното ми превъплъщение искаше да се включи. Ти защо не искаш?
Един плъх пропълзя по крака на затворника, като спря да подуши окървавените вериги около глезените му.
– Веднъж избягах – каза той бавно. – Помниш ли?
– Да – каза Даниел, – когато... когато ние избягахме по–рано. Върнахме се право в Савой. – Той вдигна очи към лъжовната надежда, вдъхвана от светлината отвън пред прозореца. – Защо отидохме там? Трябваше да знаем, че влизаме право в капан.
Затворникът се облегна назад и раздрънка веригите си.
– Нямахме друг избор. Това място беше най–близо до нея. – Той си пое накъсано дъх. – Толкова е трудно, когато тя е между два живота. Никога нямам чувството, че мога да продължа. Зарадвах се, когато херцогът предусети бягството ми, когато се досети къде ще отида. Чакаше в Савой, чакаше на масата за вечеря на покровителя ми заедно с хората си. Чакаше да ме докара насила отново тук.
Даниел си спомни:
– Наказанието ми се струваше като нещо, което съм си заслужил.
– Даниел. – Унилото лице на затворника изглеждаше като внезапно разтърсено от електрически ток. Отново изглеждаше жив, или поне очите му изглеждаха така. Сияеха във виолетово. – Мисля, че разбрах. – Думите излязоха припряно и небрежно от устата му. – Поучи се от херцога.
Даниел облиза устни:
– Моля?
– Всички тези животи, в които казваш, че я следиш. Направи, каквото направи херцогът с нас! Изпревари я! Предусети действията й! Недей просто да я настигаш. Стигни там пръв. Изчакай я.
– Но аз не знам къде ще я отведат Вестителите й.