– Разбира се, че знаеш – настоя предишното му превъплъщение. – Сигурно имаш някакви слаби спомени къде ще се озове тя накрая. Може би не всяка стъпка по пътя, но накрая всичко трябва да свърши където е започнало.
Между тях премина безгласно разбиране. Прокарвайки ръце по стената близо до прозореца, Даниел призова една сянка. Тя бе невидима за него в тъмнината, но можеше да я почувства как се движи към него, и умело я обработи, докато й придаде форма. Този Вестител изглеждаше толкова унил, колкото се чувстваше и той.
– Прав си – каза той, като разтвори рязко портала. – Има едно място, на което тя със сигурност ще отиде.
– Да.
– И ти. Добре е да последваш собствения си съвет и да напуснеш това място – каза Даниел мрачно. – Направо гниеш тук.
– Поне болката на това тяло разсейва вниманието ми от болката в душата ми – каза миналото му превъплъщение. – Не.
Желая ти късмет, но няма да напусна тези стени сега. Не и докато тя не се установи в следващото си превъплъщение.
Крилете на Даниел настръхнаха на тила. Опита се да подреди в ума си времето, животите и спомените, но все така се въртеше в кръг около същата тягостна мисъл.
– Тя... тя би трябвало да е установена сега. В началото. Не можеш ли да го почувстваш?
– О – тихо каза плененото му предишно превъплъщение. Затвори очи. – Не знам дали още мога да чувствам нещо. – Затворникът въздъхна тежко. – Животът е кошмар.
– Не, не е. Вече не. Ще я намеря. Ще освободя и двама ни – изкрещя Даниел, отчаяно копнеещ да се махне оттам, отчаяно правейки нов скок през времето, воден само от вярата си.
Обречени влюбени
Лондон, Англия, 29 юни 1613 г.
Нещо изхрущя под краката на Лус.
Повдигна крайчеца на черната си рокля: земята беше така плътно покрита със захвърлени черупки от фъстъци, че влакнестите късчета се издигаха над токите на смарагдовозелените й пантофки с високи токове.
Намираше се най–отзад в шумна тълпа от хора. Почти всички около нея бяха облечени в убити кафяви или сиви цветове, жените – в дълги рокли с набрани корсажи и широки маншети в края на разширяващите се конусообразно надолу ръкави. Мъжете носеха панталони, които се издуваха при хълбоците и бедрата и се стесняваха надолу към глезените, широки плащове, които обгръщаха раменете им, и плоски вълнени шапки. Никога преди, излизайки от Вестител, не се беше озовавала на такова оживено обществено място, но ето че беше тук, насред претъпкан амфитеатър. Беше изумително – и невероятно шумно.
– Внимавай! – Бил сграбчи яката на късата й кадифена пелерина и рязко я дръпна назад, притискайки я плътно към дървения парапет на едно стълбище.
Миг по–късно две мърляви момчета профучаха покрай тях в безразсъдна игра на гоненица, която блъсна три изпречили се на пътя им жени и ги събори една върху друга. Жените отново се надигнаха с усилие и закрещяха ругатни към момчетата, които в отговор подвикнаха нещо подигравателно почти без да забавят скоростта.
– Следващия път – извика Бил в ухото й, като сви ноктестите си каменни пръсти около устата, – би ли опитала да насочиш малките си упражнения по пристъпване към по... не знам... спокойна обстановка? Как се предполага да се справя с облеклото ти насред тази тълпа?
– Разбира се, Бил, ще поработя по въпроса. – Лус се отдръпна назад точно когато момчетата, играещи на гоненица, профучаха отново край тях. – Къде сме?
– Ти обиколи целия глобус, за да се озовеш в „Глобус“, милейди. – Бил набързо й се поклони.
– Театър „Глобус“ ли? – Лус се сниши, когато жената пред нея изхвърли оглозгана пуешка кълка, като я метна през рамо. – Имаш предвид Шекспир?
– Ами, той твърди, че се е оттеглил. Знаеш ги какви са актьорите. Толкова непостоянни. – Бил се спусна близо до земята, като я теглеше за крайчеца на роклята и си тананикаше под нос.
– Тук са играли „Отело“ – каза Лус, като си даде един миг да остави всичко да попие в съзнанието й. – „Бурята“. „Ромео и Жулиета“. На практика стоим в центъра на всички най–велики любовни истории, писани някога.
– Всъщност, стоиш сред черупки от фъстъци.
– Защо трябва да си толкова безчувствен по отношение на всичко? Това е удивително!
– Съжалявам, не осъзнах, че имаме нужда от един миг за преклонение пред Барда. – Думите му излязоха като леко фъфлене заради иглата, която стискаше между неравните си зъби. – Сега не мърдай.
– Оу! – изписка Лус, когато той я смушка рязко в капачката на коляното. – Какво правиш?