– Преобразявам те, за да не изглеждаш като Анахронизъм. Тези хора са готови да платят луди пари за някое чудато зрелище, но очакват то да си остане на сцената. – Бил работеше бързо, като дискретно подпъхна плата на дългата й, надиплена черна рокля от Версай, нагаждайки го в поредица от гънки и дипли, така че да е набрана отстрани. Събори от главата й черната перука и прибра косата й в къдрава висока прическа, навита на руло. После огледа късата кадифена пелерина около раменете й. Изтупа меката тъкан и Лус почувства как тя отново се спуска тежко надолу върху раменете й. Накрая изплю огромна тлъста храчка в едната си ръка, разтърка длани и намачка кадифения шал, оформяйки го във висока яка от времето на крал Джеймс.
– Това е наистина отвратително, Бил.
– Тихо – изсъска той. – Следващия път ми дай повече пространство за работа. Да не мислиш, че ми харесва „да се задоволявам с каквото има“? Нищо подобно. – Той рязко посочи с глава към дюдюкащите тълпи. – За щастие повечето от тях са твърде пияни, за да забележат момичето, излизащо от сенките в дъното на стаята.
Бил имаше право: никой не ги гледаше. Всички се препираха, докато се мъчеха да се доберат по–близо до сцената. Тя беше просто платформа, издигната на около пет фута от земята, и, застанала в дъното на шумната груба тълпа, Лус се затрудняваше да я види ясно.
– Хайде де! – извика едно момче от задните редици. – Не ни карайте да чакаме цял ден!
Над тълпата имаше три реда ложи, а после – нищо: амфитеатърът с формата на буква „О“ се отваряше към следобедно небе в бледосиния цвят на яйце на червеношийка. Лус се огледа за миналото си превъплъщение. За Даниел.
– Намираме се на премиера в „Глобус“. – Тя си спомни думите на Даниел под прасковените дървета в „Меч и Кръст“. – Даниел ми каза, че сме били тук.
– Разбира се, че си била тук – каза Бил. – Преди около четиринайсет години. Покачена на рамото на по–големия си брат. Дошла си със семейството си да гледаш „Юлий Цезар“.
Бил започна да кръжи във въздуха на трийсетина сантиметра пред нея. Гледката беше неприятна, но високата яка около врата й, изглежда, успяваше да запази формата си. Почти приличаше на разкошно облечените жени в по–високите ложи.
– А Даниел? – попита тя.
– Даниел е бил играч...
– Хей!
– Така наричат актьорите. – Бил завъртя очи. – Тогава тепърва е започвал. За всички останали в публиката дебютът му е бил съвсем лесен за забравяне. Но за малката тригодишна Лусинда... – Бил сви рамене – ...това е пробудило огъня в теб. Оттогава насам направо си – цитирам – „умирала“ – край на цитата – да се качиш на сцената. Довечера е твоята вечер.
– Аз съм актриса?
Не. Приятелката й Кали беше актрисата, не тя. През последния семестър на Лус в училището „Доувър“ Кали бе умолявала Лус да се яви с нея на пробите за „Нашият град“ Двете бяха репетирали със седмици преди прослушването. Лус получи една реплика, но Кали беше пожънала невероятен успех с представянето си като Емили Уеб. Лус беше гледала от кулисите, горда с приятелката си и изпълнена със страхопочитание към нея. Кали би продала най–ценните си вещи, за да застане в стария театър „Глобус“ за една минута, камо ли пък да се качи на сцената.
Но после Лус си спомни смъртнобледото лице на Кали, когато беше видяла ангелите да се сражават с Прокудениците. Какво беше станало с Кали, след като Лус си отиде? Къде бяха Прокудениците сега? Как изобщо щеше Лус да обясни на Кали, или на родителите си, какво се беше случило – тоест, ако Лус изобщо някога се върне в задния си двор и в онзи живот?
Защото сега Лус знаеше, че няма да се върне в онзи живот, докато не разбере как да му попречи да свърши. Докато не разбуди това проклятие, което принуждаваше нея и Даниел да изживяват същата история на обречени влюбени отново и отново.
Трябваше да има някаква причина, поради която се намираше тук, в този театър. Душата й я беше привлякла тук: защо?
Започна да се провира през тълпата, като се придвижваше покрай стената на амфитеатъра, докато видя сцената. Дървените дъски бяха покрити с дебела, напомняща за коноп, рогозка, изработена така, че да изглежда като груба трева. Две оръдия в естествени размери стояха като стражи близо до всяка от кулисите, а по протежение на задната стена бяха подредени портокалови дръвчета в саксии. Недалече от Лус паянтова дървена стълба водеше към отделено със завеса помещение: гримьорната – спомни си тя от кръжока по актьорско майсторство, който бе посещавала с Кали – където актьорите обличаха костюмите си и се подготвяха за сцените, в които щяха да участват.