Виждайки Кристина, Лус си спомни за Вера, сестра от друг минал живот. Лус сигурно бе имала стотици сестри в течение на времето. Хиляда. Сигурно всичките бяха преживявали нещо подобно. Сестри и братя, родители и приятели, които Лус сигурно беше обичала, а после – изгубила. Никой от тях не бе знаел какво се задава. Всички те бяха оставени да скърбят.
Може би имаше начин да промени това, да облекчи болката на хората, които я бяха обичали. Може би това беше част от нещата, които Лус можеше да направи в предишните си животи.
Силен бумтеж от експлозия отекна из града. Толкова близо, че земята се разлюля под краката на Лус и й се стори, че тъпанчето на дясното й ухо ще се пръсне. На ъгъла започнаха да вият сирени за въздушно нападение.
– Бабо. – Кристина хвана баба си под ръка. Почти се беше просълзила. – Нацистите – тук са, нали?
Германците. Лус за първи път пристъпваше сама във времето, а се бе приземила право във Втората световна война.
– Атакуват Москва? – Гласът й потрепери. – Тази вечер?
– Трябваше да напуснем града заедно с останалите – каза Кристина горчиво. – Сега вече е твърде късно.
– И да изоставите майка си и баща си, а също и дядо си? – Баба поклати глава. – Да ги оставите сами в гробовете им?
– По–добре ли е да се присъединим към тях в гробището? – изсъска Кристина в отговор. Посегна към Лус и стисна ръката й. – Знаеше ли за нападението? Ти и приятелят ти, онзи кулак? Затова ли не дойде на работа тази сутрин? С него си била, нали?
Какво си мислеше сестра й, че може да е знаела Лус? С кого е била?
С кого, освен с Даниел?
Разбира се. Лушка сигурно е с него точно сега. А ако собствените й близки бъркаха онази Лушка с Лус...
Гърдите й се стегнаха. Колко време й оставаше, преди да умре? Какво ще стане, ако Лус успееше да намери Лушка, преди това да се случи?
– Лушка.
Сестра й и баба й я гледаха втренчено.
– Какво й става тази вечер? – попита Кристина.
– Да вървим. – Баба им се намръщи. – Да не мислите, че ще държат мазето отворено цяла вечност?
Протяжното монотонно бръмчене на перки на изтребител прозвуча в небето над тях. Толкова близо, че когато Лус вдигна очи, черната свастика, изрисувана с боя върху долната част на крилете му, се видя ясно. От вида й през тялото на Лус премина тръпка. После нова бомба разлюля града и въздухът се изпълни с лютив черен дим. Бяха улучили близка цел. Още две мощни експлозии разтресоха земята под краката й.
На улицата цареше хаос. Тълпата при окопите изчезваше, всички се разпръсваха по дузина тесни улици. Някои бързаха надолу по стълбите на станцията на метрото на ъгъла, за да изчакат под земята спирането на бомбардировката; други изчезваха в тъмни входове.
На една пресечка оттам Лус зърна тичаща фигура: момиче на около нейната възраст, с червена шапка и дълго вълнено палто. Момичето обърна глава само за миг, преди да продължи да тича. Но на Лус й беше достатъчно, за да разбере.
Това беше тя.
Лушка.
Грубо се изтръгна от ръката на баба си.
– Съжалявам. Трябва да вървя.
Лус си пое дълбоко въздух и затича надолу по улицата, право в кълбящия се мръсен дим, към най–ожесточените бомбардировки.
– Полудя ли? – изкрещя Кристина. Но не я последваха. Трябваше самите те да са луди, за да го сторят.
Краката на Лус бяха изтръпнали и безчувствени, когато се опита да изтича през високия до прасците й сняг на тротоара. Когато стигна до ъгъла, където беше видяла да префучава нейното превъплъщение с червената шапка, забави ход. После си пое дъх през зъби.
Една сграда, която заемаше половината пресечка пред нея, беше пропаднала. По белия камък имаше ивици черна пепел. Дълбоко в кратера в стената на сградата бушуваше огън.
При експлозията от сградата се бяха изсипали купчини неузнаваеми отломки. По снега имаше червени ивици. Лус се присви отвратено, докато осъзна, че червените ивици не бяха кръв, а парцалчета червена коприна. Това сигурно е било шивашко ателие. Няколко лошо обгорени стойки за дрехи бяха разпръснати по улицата. Един манекен лежеше на една страна в някакъв изкоп. Гореше. Лус трябваше да покрие уста с шала на баба си, за да не се задуши от изпаренията. Накъдето и да пристъпеше, отломки от стъкла и камъни се врязваха в снега.
Трябваше да се върне, да намери бабата и сестрата, които щяха да й помогнат да стигне до някакво укритие, но не можеше. Трябваше да намери Лушка. Никога преди не се беше намирала толкова близо до някое от миналите си превъплъщения. Лушка може би щеше да е в състояние да й помогне да разбере Защо продължителността на живота на самата Лус беше различна. Защо Кам беше изстрелял звездна стрела в отражението й, смятайки, че това е тя, и беше казал на Даниел: „Такъв край е по–добър за нея“. По–добър край от какво?