– Чакай! – провикна се Бил, когато тя забърза нагоре по стълбата.
Помещението зад завесата беше малко, тясно и мъждиво осветено. Лус мина край купчини с ръкописи и край отворени гардероби, пълни със сценични костюми, като хвърли смаян поглед към голяма маска с форма на лъвска глава и редици окачени златисти и кадифени пелерини. После застина: наоколо стояха неколцина актьори в различни стадии на разсъбличане – момчета с наполовина закопчани рокли, мъже, които пристягаха връзките на кафяви кожени ботуши. За щастие, актьорите припряно пудреха лицата си и трескаво репетираха реплики, така че помещението бе изпълнено с кратки, високо изричани откъси от пиесата.
Преди някой от актьорите да може да вдигне поглед и да я види, Бил литна до Лус и я бутна в един от гардеробите. Дрехите я обгърнаха.
– Какво правиш? – попита тя.
– Нека ти напомня, че ти си актьор във време, когато няма актриси. – Бил се намръщи. – Не принадлежиш тук като жена. Не че това те спря. Миналото ти превъплъщение пое някои доста големи рискове, за да си осигури роля във „Всичко е истина“
– „Всичко е истина“ ли? – повтори Лус. Беше се надявала, че поне ще разпознае заглавието. Нямаше такъв късмет. Надникна от гардероба към помещението.
– На теб ти е известна като „Хенри Осми“ – каза Бил, като я дръпна назад за яката. – Но внимавай: би ли искала да предположиш защо миналото ти превъплъщение трябва да лъже и да се преоблича, за да си осигури роля...
– Даниел.
Той току–що беше влязъл в гримьорната. Вратата към двора отвън още беше отворена зад него; слънцето напичаше в гърба му. Даниел вървеше сам, зачетен в нещо, написано на ръка, почти без да забелязва останалите актьори наоколо. Изглеждаше по–различно, отколкото в който и да е от другите й животи. Русата му коса беше дълга и леко вълниста, прибрана с черна лента на тила. Имаше брада, спретнато подрязана, съвсем малко по–тъмна на цвят от косата му.
Лус изпита желание да я докосне. Да погали лицето му и да прокара пръсти през косата му, да проследи очертанията на тила му и да докосне всяка частица от него. Бялата му риза беше широко разгърдена, излагайки на показ чистото очертание на мускулите на гърдите му. Черните му панталони бяха торбести, пъхнати във високи до коленете черни ботуши.
Когато той се приближи, сърцето й заблъска в гърдите. Ревът на тълпата в задната част на партера отслабна. Вонята на засъхнала пот от костюмите в гардероба изчезна. Чуваше се само звукът от дишането й и стъпките му, които се движеха към нея. Тя излезе от гардероба.
Щом я видя, буреносно сивите очи на Даниел засияха във виолетово. Той се усмихна изненадано.
Тя вече не можеше да се сдържи. Втурна се към него, забравяйки Бил, забравяйки актьорите, забравяйки предишното превъплъщение, което можеше да е навсякъде, на няколко стъпки от нея – момичето, на което този Даниел всъщност принадлежеше. Забрави всичко, освен колко се нуждае от прегръдката му.
Той леко плъзна ръце около талията й, насочвайки я бързо към другата страна на обемистия дрешник, където бяха скрити от останалите актьори. Ръцете й намериха тила му. Топла вълна се разля из тялото й. Тя затвори очи и почувства как устните му се спускат върху нейните, леки като перце – почти прекалено леки. Зачака да усети жаждата и нетърпението в целувката му. Чакаше. И чакаше.
Лус се промъкна по–високо, извивайки врата си като дъга назад, за да може той да я целуне по–силно, по–пламенно. Имаше нужда целувката му да й напомни защо правеше това, защо се губеше в миналото и виждаше себе си да умира отново и отново: заради него, за да бъдат те двамата заедно. Заради любовта им.
Когато го докосна отново, това й напомни за Версай. Искаше да му благодари, задето я беше спасил от брак с краля. И да го помоли да не се наранява никога повече, както беше направил в Тибет. Искаше й се да попита какво бе сънувал, когато беше спал с дни, след като тя беше умряла в Прусия. Искаше да чуе какво беше казал на Лушка точно преди тя да умре през онази ужасна нощ в Москва. Искаше да излее любовта си и да рухне и да заплаче, и да му покаже, че във всяка секунда от всеки живот, през който беше преминала, беше тъгувала за него с цялото си сърце.
Но нямаше начин да предаде нещо от това на този Даниел. Нищо от това дори още не се беше случило на този Даниел. Освен това, той я приемаше за Лусинда от тази епоха, момичето, което не знаеше нищо от нещата, които Лус беше узнала. Нямаше думи, които да му каже.
Целувката й бе единственият начин, по който можеше да му покаже, че разбира.