Но Даниел отказваше да я целуне както тя искаше. Колкото по–плътно се притискаше тя към него, толкова по–надалеч се отдръпваше той.
Най–накрая я отблъсна напълно. Държеше само ръцете й, сякаш останалата част от нея беше опасна.
– Лейди. – Той целуна самите връхчета на пръстите й, при което тя потръпна. – Ще бъда ли твърде дързък, ако кажа, че вашата любов ви прави невъзпитана?
– Невъзпитана? – Лус се изчерви.
Даниел я взе отново в обятията си, бавно, малко нервно.
– Добра ми Лусинда, не трябва да се озоваваш на това място, облечена по този начин. – Очите му непрекъснато се връщаха към роклята й. – Що за дрехи са това? Къде е сценичният ти костюм? – Той бръкна в един гардероб и започна бързо да прехвърля закачалките с дрехи.
Даниел започна бързо да развързва връзките на ботушите си, като ги метна на пода с две глухи тупвания. Лус се опита да не зяпа, когато той пусна на земята панталоните си. Отдолу носеше къси сиви тесни панталони, които не оставяха много на въображението.
Бузите й пламнаха, когато Даниел чевръсто разкопча бялата си риза. Смъкна я рязко, излагайки на показ гърдите си в цялата им прелест. Лус си пое въздух през зъби. Липсваха само разперените му криле. Даниел беше толкова безупречно великолепен – а сякаш нямаше представа за въздействието, което й оказваше, застанал там по бельо.
Тя преглътна с усилие, като си вееше с разтворени пръсти.
– Горещо ли е тук?
– Облечи тези, докато успея да ти донеса сценичния костюм – каза той, като й подхвърли дрехите. – Побързай, преди да ни види някой. – Той се втурна към гардероба в ъгъла и затършува из него, като измъкна пищна мантия в зелено и златисто, още една бяла риза, и чифт отрязани зелени панталони. Припряно се вмъкна в новите дрехи – сценичният му костюм, предположи Лус, – докато тя вдигаше захвърлените му улични дрехи.
Лус си спомни, че на прислужницата във Версай й беше отнело половин час да я напъха в тази рокля. Имаше връвчици, връзки и дантели на всевъзможни тайни места. Нямаше начин да успее да се измъкне от нея с някакво подобие на благоприличие.
– Имаше, ъм, смяна на костюмите. – Лус стисна здраво черния плат на полата си. – Помислих си, че това ще изглежда добре за моята героиня.
Лус чу стъпки зад гърба си, но преди да успее да се обърне, Даниел я дръпна дълбоко в гардероба до себе си. Беше тясно и тъмно, и прекрасно да са толкова близо. Той затвори вратата, колкото можа, и застана до нея: приличаше на крал със зелено–златистата мантия, увита около него.
Той повдигна вежда:
– Откъде взе това? Да не би нашата Ан Болейн внезапно да е станала марсианка? – Той се подсмихна. – Винаги съм мислил, че произхожда от Уилтшър.
Умът на Лус препускаше бясно, за да схване ситуацията. Тя играеше Ан Болейн? Никога не беше чела тази пиеса, но костюмът на Даниел подсказваше, че той играеше краля, Хенри VIII.
– Господин Шекспир... аа... Уил... мислеше, че ще изглежда добре...
– О, Уил е мислел? – Даниел се подсмихна: изобщо не й вярваше, но, изглежда, не го беше грижа. За Лус беше странно да чувства, че може да направи или да каже почти всичко, и Даниел все така щеше да го намира за очарователно. – Ти си малко луда, нали, Лусинда?
– Аз... ами...
Той леко докосна бузата й с опакото на пръста си:
– Обожавам те.
– И аз те обожавам. – Думите се изляха като водопад от устата й, струваха й се толкова истински и толкова верни след последните няколко изречени със запъване лъжи. Беше като да изпуснеш дълго затаяван дъх. – Мислех си, мислих много, и исках да ти кажа, че... че...
– Да?
– Истината е, че това, което чувствам към теб, е... по–дълбоко от обожание. – Тя притисна ръце към сърцето му. – Имам ти доверие. Имам доверие на любовта ти. Сега знам колко силна е тя, и колко прекрасна. – Лус знаеше, че не може просто ей така, изведнъж да каже какво има предвид в действителност – предполагаше се, че тя е различно превъплъщение на самата себе си, а другите пъти, когато Даниел беше откривал коя е, откъде идва, той веднага се беше затварял в себе си и й бе казвал да си върви. Но може би ако тя подбереше думите си внимателно, Даниел щеше да разбере. – Може и да изглежда, сякаш понякога аз... забравям какво означаваш за мен и какво означавам аз за теб, но дълбоко в себе си... знам. Знам, защото на нас ни е предопределено да бъдем заедно. Обичам те, Даниел.
Даниел изглеждаше потресен:
– Ти... ти ме обичаш?
– Разбира се. – Лус едва не се разсмя при мисълта колко очевидно беше – но после си спомни: нямаше представа в кой момент от миналото си беше попаднала. Може би в този живот само си бяха разменяли свенливи погледи.
Гърдите на Даниел буйно се повдигаха и спадаха, а долната му устна затрепери.