– Какво правиш? – промърмори.
Беше се усъмнил в нея преди, зад кулисите, когато тя се беше опитала да заговори свободно за чувствата си. Трябваше да го накара да й повярва. Особено ако Лусинда умираше тази вечер, за него щеше да е изключително важно да разбере колко дълбока е любовта й. Това щеше да му помогне да продължи, да не спира да я обича още стотици години, през цялата болка и трудности, на които беше станала свидетелка, чак до настоящето.
Лус знаеше, че това не влиза в сценария, но не можеше да се спре. Сграбчи Даниел и го целуна.
Очакваше да я спре, но вместо това той я сграбчи буйно в обятията си и отвърна на целувката й. Силно и страстно, отговаряйки толкова пламенно, че тя се почувства така, както се чувстваше, когато летяха, макар да знаеше, че краката й са стъпили здраво на земята.
За миг зрителите бяха безмълвни. После започнаха да подвикват и да дюдюкат. Някой замери Даниел с обувка, но той не й обърна внимание. Целувките му подсказаха на Лус, че той й вярва, че разбира колко дълбока е любовта й, но тя искаше да е напълно сигурна.
– Винаги ще те обичам, Даниел. – Само че това не изглеждаше съвсем правилно – или не достатъчно. Тя трябваше да го накара да разбере, и, по дяволите последствията, ако променеше историята, така да бъде. – Винаги ще избирам теб. – Да, това беше думата. – Във всеки живот ще избирам теб. Точно както ти винаги си избирал мен. Завинаги.
Устните му се разтвориха. Вярваше ли й? Дали знаеше вече? Това беше избор – отколешен, непоколебим избор, който се простираше отвъд всичко друго, на което Лус беше способна. Зад него стоеше нещо могъщо. Нещо красиво и...
Сенки започнаха да кръжат вихрено в конструкцията от въжета над тях. Горещина разтресе тялото й, и тя се присви конвулсивно, отчаяно копнееща за огненото освобождение, за което знаеше, че се задава.
Очите на Даниел пламнаха от болка.
– Не – прошепна той. – Моля те, не си отивай още.
По някакъв начин, това винаги ги заварваше неподготвени.
Когато тялото на миналото й превъплъщение избухна в пламъци, се разнесе топовна стрелба, но Лус не можеше да е сигурна. Очите й се замъглиха от ярката светлина и тя беше отхвърлена далече нагоре и извън тялото на Лусинда, във въздуха, в мрака.
– Не! – изкрещя тя, когато стените на Вестителя се затвориха около нея. Твърде късно.
– Сега пък какво има? – попита Бил.
– Не бях готова. Знам, че Лусинда трябваше да умре, но аз... аз точно... – Беше се намирала на ръба да проумее нещо за избора, който беше направила да обича Даниел. А сега всичко за онези последни мигове с Даниел беше избухнало в пламъци заедно с миналото й превъплъщение.
– Е, няма още много за гледане – каза Бил. – Само обичайните неща, свързвани с подпалването на една сграда – пушек, огнени стени, хора, които пищят и бягат безредно към изходите, като стъпкват по–злочестите под краката си – схващаш картинката. „Глобус“ изгорял до основи.
– Какво? – възкликна тя; призля й. – Аз съм подпалила пожара в „Глобус“? – Със сигурност подпалването на най–прочутия театър в английската история щеше да има последствия с течение на времето.
– О, не се възгордявай толкова. И без друго щеше да се случи. Ако ти не беше избухнала в пламъци, оръдието на сцената щеше да гръмне не когато трябва и да отнесе целия театър.
– Това е толкова по–важно от мен и Даниел. Всичките онези хора...
– Слушай, майко Тереза, никой не умря онази вечер... освен теб. Никой друг дори не пострада. Помниш ли онзи пияница, дето ти се хилеше от третия ред? Панталоните му се подпалиха. Това е най–лошото, което се случи. По–добре ли се чувстваш?
– Всъщност не. Ни най–малко.
– Какво ще кажеш за това: не си дошла, за да притуряш към планината от вина, която изпитваш. Или за да промениш миналото. Има сценарий и ти си имаш твоите влизания и излизания на сцената.
– Не бях готова за излизането си.
– Защо? „Хенри Осми“ и без друго е гадна пиеса.
– Исках да дам на Даниел надежда. Исках да знае, че винаги ще избирам него, винаги ще го обичам. Но Лусинда умря, преди да съм сигурна, че е разбрал. – Тя затвори очи. – Неговата половина от проклятието, което тежи над нас, е много по–ужасна от моята.
– Това е добре, Лус!
– Какво искаш да кажеш? Това е ужасно!
– Имам предвид онзи малък бисер – това хленчене: „Оооо, страданията на Даниел са безкрайно по–ужасни от моите“ – именно това научи тук. Колкото повече разбираш, толкова повече ще се приближаваш до узнаването на корена на проклятието, и толкова по–вероятно е накрая да откриеш как да се измъкнеш от него. Нали?