Ако не си беше припомнил къде беше седял на тази среща преди повече от хиляда години, Даниел може би щеше да пренебрегне напълно предишното си превъплъщение. Това по–ранно превъплъщение седеше само, в центъра на групата, точно от другата страна на каменния блок. Зад скалата Даниел се премести, за да вижда по–добре.
Крилете на по–ранното му превъплъщение изникнаха внезапно зад гърба му, като големи бели корабни платна, неподвижни като нощта. Докато останалите говореха за него, сякаш го нямаше там, Даниел се държеше, сякаш беше сам на света. Запрати пълни шепи сняг в огъня, гледайки как замръзналите буци съскат и се разтварят, превръщайки се в пара.
– О, наистина ли? – каза Моли. – Би ли имала добрината да обясниш защо се промъква все по–близо до нашата страна във всеки живот? Това малко изпълнение с отправянето на проклятия към Бог, което прави всеки път, щом Лус експлодира? Съмнявам се, че това се приема особено добре на горните етажи.
– Той е в агония! – изкрещя Анабел на Моли. – Ти не би разбрала, защото не умееш да обичаш. – Тя притича по–близо до Даниел, докато връхчетата на крилете й се влачеха в снега, и се обърна пряко към него: – Това са само временни обрати. Всички знаем, че душата ти е чиста. Ако поискаш най–после да избереш страна, да избереш нас, Даниел... ако в някакъв момент...
– Не.
Чистата окончателност на думата отблъсна Анабел така бързо, както ако Даниел беше извадил оръжие. По–ранното превъплъщение на Даниел отказваше да погледне когото и да било от тях. А зад каменния блок, докато ги наблюдаваше, Даниел си спомни какво се беше случило по време на този съвет и потръпна при забранения ужас от спомена.
– Ако не искаш да се присъединиш към тях – обърна се Роланд към Даниел, – защо не се присъединиш към нас? Доколкото мога да преценя, не съществува по–ужасен Ад от онова, на което се подлагаш всеки път, когато я изгубиш.
– О, евтин опит, Роланд! – каза Ариана. – Ти дори не го мислиш. Не може да вярваш... – Тя закърши ръце. – Казваш това само за да ме предизвикаш.
Зад Ариана, Габ положи ръка на рамото й. Връхчетата на крилете им се докоснаха и между тях за кратко избухна сребрист проблясък.
– Това, което Ариана иска да каже, е че Адът никога не е по–добра алтернатива. Без значение колко ужасна може да е болката на Даниел. За Даниел има само едно място. За всички нас има само едно място. Виждате колко са готови да се разкаят Прокудениците.
– Би ли ни спестила проповедите, ако обичаш? – каза Моли. – Там горе има хор, който може и да прояви интерес към твоето промиване на мозъци, но аз не проявявам и не мисля, че и Даниел проявява.
Всички – ангели и демони – се обърнаха заедно, за да се втренчат в него, сякаш още бяха част от небесното войнство.
Седем чифта криле, които хвърляха сияеща аура от сребристо–златна светлина. Седем души, които той познаваше така добре, както своята собствена.
Дори зад каменния блок, където се криеше, Даниел почувства, че се задушава. Спомни си този миг: те изискваха толкова много от него. Когато беше толкова омаломощен от разбитото си сърце. Почувства отново тежестта на молбата на Габ към него да се присъедини към Рая. И тази на Роланд – да се присъедини към Ада. Даниел почувства отново формата на едничката дума, която беше изрекъл на срещата, като странен призрак в устата си: Не.
Бавно, докато го завладяваше чувство на гадене, Даниел си спомни още нещо: онова „не”... Не го беше мислил наистина. В онзи момент той беше на ръба да каже „да“.
Това беше нощта, в която почти се беше предал.
Сега раменете му горяха. Внезапният порив да разпери криле почти го събори на колене. Вътрешностите му кипяха от ужас, изпълнен със срам. То се надигаше в него – изкушението, което толкова дълго се бе борил да потисне.
В кръга около огъня миналото превъплъщение на Даниел погледна Кам:
– Необичайно мълчалив си тази вечер.
Кам не отговори веднага.
– Какво би искал да кажа?
– Изправял си се пред този проблем веднъж. Знаеш...
– И какво би искал да кажа?
Даниел си пое въздух през зъби:
– Нещо очарователно и убедително.
Анабел изсумтя:
– Или нещо коварно и невероятно злобно.
Всички чакаха. На Даниел му се искаше да се втурне иззад скалата, да изтръгне миналото си превъплъщение оттук. Но не можеше. Неговият Вестител го беше довел тук по някаква причина. Трябваше да изживее отново цялото нещо.
– Ти си в капан – каза накрая Кам. – Мислиш си, че понеже някога е имало начало, и понеже сега си някъде по средата, ще има край. Но нашият свят не се крепи върху телеология5. Той е хаос.